Но на мен ми беше дошло до гуша. Избутах стола и се изправих.
— Ще изляза да си поема въздух — промърморих и излязох, без да чакам отговор.
Какво изобщо правя тук?
Навън хладният нощен въздух ми помогна да избистря мислите си — докато нежен глас не прекъсна разсъжденията ми.
— Вие сте тук с татко ми ли?
Обърнах се. Там стоеше малко момиченце и търкаше сънените си очи. Сърцето ми замря. С татко ѝ?
Като с удар по главата ме жегна. Стас има дъщеря.
— Ъм… да. Тук съм с баща ти.
Тя ме погледна отдолу нагоре, в очите ѝ блестеше невинност.
— Хайде да го намерим.
— Разбира се, мило. Хайде.
Когато стигнахме до Стас, той веднага я вдигна на ръце.
— Здрасти, тиквичке. Вече ли е време за сън?
Той ѝ се усмихна така, както не се беше усмихвал през цялата вечер.
— Веднага се връщам — каза той и я отнесе да я сложи да спи.
Той има дъщеря? Как изобщо не знаех?
Щом той изчезна нагоре, Лариса се приближи, без да губи време.
— Осъзнаваш, че не ти е мястото тук, нали?
Аз примигнах.
— Моля?
— Между мен и Стас… има история. Семейство. Той винаги се връща при нас. Ти си просто временно увлечение. По-добре е да си тръгнеш, преди да е станало болезнено.
Семейство? Това вече беше прекалено.
Паниката в гърдите ми започна да се надига.
Без да кажа нито дума, грабнах нещата си и се запътих към вратата. Трябваше да изляза оттам, преди съвсем да се изгубя.
Решението
Сутрешната светлина се процеждаше през пердетата, докато закопчавах куфара. Проверих телефона си. Нищо. Нито съобщения. Нито обаждания. Тишината беше оглушителна.
Влезе Жанна.
— Наистина ли си тръгваш?
Въздохнах и седнах на ръба на леглото.
— Не мога да остана, Жанн. Той дори не се опита да се свърже с мен. Чувствам, че се забърках в нещо, което ми е твърде сложно.
До обяд билетът ми беше купен.
По средата на пътя към летището, потънала в мисли, видях кола, която летеше редом с нашата.
Не… не може да бъде!
Примигнах.
Това беше Стас — караше като човек, който има цел.
Какво прави? Иска да се сбогува? Или да ме спре?
Не знаех, но една част от мен беше благодарна, че е дошъл.
Шофьорът на таксито ме погледна в огледалото за обратно виждане.
— Познавате ли го?
— Да… мисля, че да.
Стас спря пред таксито и се приближи право към прозореца ми.
— Оля, почакай.
Спуснах стъклото.
— Какво правиш тук, Стас?
— Не можех да позволя да си тръгнеш просто така. Заслужаваш да знаеш истината. Не ти разказах, защото не исках да те въвличам в собствения си хаос. Но трябваше. Заслужаваш да знаеш всичко.
Седях, без думи. Той отклони поглед за миг, после отново ме погледна в очите.
— Оля, влюбих се в теб. Знам, че всичко е объркано. Знам, че нося тежък багаж от миналото. Но искам да останеш. Искам да се запознаеш с децата ми — да ме опознаеш истинския.
Разкъсвах се между безопасността да замина и неоспоримото желание да остана. Но сърцето ми вече знаеше отговора.
Скъсах билета за самолета — защото понякога най-големите рискове водят до най-прекрасните начала.
