Да рискуваш заради любовта
Всичко започна, когато се обърнах – и там беше той. Стас. Не бях виждала братът на Жанна от много години, но, уау, времето определено беше било благосклонно към него. Той се усмихна, и това беше точно онази усмивка, от която забравяш как се говори.
— Здрасти — каза Стас с онзи свой отпуснат глас, сякаш току-що не беше разрушил вътрешното ми спокойствие.
— Здрасти — успях да изрека.
Браво, Оля. Просто гениално.
— Жанна каза, че ще си тук. — Той прекара ръка през косата си. — Надявам се, че не преча.
Жанна му метна поглед.
— Тя не е тук, за да я разсейваш, Стас.
— А кой каза, че я разсейвам? — отвърна той, вдигайки ръце в престорена капитулация, макар че в очите му танцуваха палави искри.
— Всичко е наред — бързо казах аз, отново чувствайки се като тийнейджърка. — Наистина. Не ми пречиш.
— Добре тогава. Ще се видим пак.
Когато си тръгна, Жанна ме сръга с лакът.
— Той е свободен, да знаеш.
Аз простенах.
— О, не. Само това не. Хайде да не почваме.
Тя се засмя и ми наля още една чаша вино.
— Просто бъди отворена за нещо ново. Това е всичко, което казвам.
Погледнах към вратата, зад която току-що беше изчезнал.
— Дойдох тук, за да избягам, а не да… усложнявам всичко.
— Усложненията правят живота интересен — пропя Жанна.
Вдигнах чашата.
— Надявам се да грешиш.
Но в дълбините на душата си знаех, че не греши.
Спокойни дни, объркани чувства
Следващите няколко дни бяха спокойни. Тримата сядахме вечер навън, говорехме за живота, смеехме се на глупави спомени. Открих, че се наслаждавам на тази простота.
Стас не се опитваше да бъде очарователен — той просто беше себе си: спокоен, отпуснат, а начинът, по който говореше, по някаква странна причина ме успокояваше.
С Жанна имаха онази естествена братско-сестринска връзка — заяждаха се за дреболии, но беше ясно, че между тях има много любов и грижа.
Една вечер след вечеря Стас се облегна назад на стола и ме погледна.
— Слушай, какво ще кажеш утре да вечеряме някъде? Само ти и аз?
Аз примигнах.
— Да вечеряме? Утре?
— Аха. Помислих си, защо да не сменим малко обстановката?
Погледнах към Жанна. Тя повдигна вежда, но нищо не каза, очевидно забавлявана от ситуацията.
— Ъм… да. Разбира се. Защо пък не? — казах най-накрая, леко объркана.
— Чудесно — каза Стас, като стана така, сякаш току-що ме беше поканил просто на кафе. — Ще мина да те взема в седем.
Когато той излезе, аз се обърнах към Жанна, която се ухилваше.
— Какво? — попитах аз, усещайки как бузите ми горят.
— Нищо — каза тя, още с усмивка. — Просто… Стас обикновено не кани никого на срещи. Това е нещо ново.
Сбърчих вежди.
— И това трябва да ме обнадежди ли?
Тя се засмя.
— Спокойно, Ол. Харесваш му. Това е добре.
— Може би — промърморих аз. Но дори тогава не можех да не се питам дали не се съгласих на нещо много по-сложно, отколкото съм готова да понеса.
Вечеря… и изненада
В ресторанта всичко изглеждаше идеално — вкусна храна, уютна атмосфера, Стас, който оставаше същият непринуден. Смеехме се и си говорехме за всичко и за нищо. Започвах да се чувствам все по-спокойна с него.
Тогава телефонът му завибрира.
Първо го игнорира. После завибрира отново. И пак.
— Извинявай, веднага се връщам — каза той и излезе навън.
Какво можеше да е чак толкова спешно?
Опитвах се да се наслаждавам на храната, но погледът ми непрекъснато се връщаше към вратата. Когато се върна, се усмихна, сякаш нищо не се е случило.
— Всичко наред ли е?
— Да, просто нещо по работа — отвърна той небрежно.
Но това се повтори и по време на десерта. Той пак се извини и излезе.
Вече не можех да седя мирно. Станах и тихо тръгнах след него… само за да го видя в оживен разговор с друга жена.
Коя е тя?
Те ме забелязаха. Стас изглеждаше изненадан.
— О, Оля — това е Лариса — каза той след пауза. — Бившата ми жена.
Не знаех какво да кажа. Лариса се усмихна съвсем непринудено.
— Двамата трябва да дойдете утре на вечеря — каза тя.
Преди дори да успея да помисля как да откажа, Стас… се съгласи.
По-късно се опитваше да ме успокои.
— Това нищо не значи. Всичко отдавна е минало. Вечерята просто е добра идея — каза той със спокойната си, обнадеждаваща усмивка.
Бях като гръмната. Вечеря с бившата? Сериозно?
Но нямах сериозна причина да откажа. Той изглеждаше толкова отпуснат, сякаш в това нямаше нищо особено, а аз не исках да изглеждам ревнива или неуверена.
Неловка вечеря
Още от самото начало вечерята със Стас и Лариса беше неудобна. Лариса, без да губи време, се държеше така, сякаш си е у дома, сядайки твърде близо до Стас за моя вкус.
— Помниш ли онова пътуване до плажа? — започна Лариса, гласът ѝ беше пропит с носталгия. — Бяхме толкова идеална двойка тогава. Всички мислеха, че ще сме заедно завинаги.
Тя се засмя и се приближи още малко. Аз се размърдах на стола, опитвайки се да запазя спокойствие.
Ясно беше, че играе с нервите ми — но аз нямах намерение да ѝ позволявам да победи. Стас почти не отговаряше, измъквайки се само с кратки, учтиви фрази.
— Да, беше преди много време — каза той с отегчен вид.
Но на мен ми беше дошло до гуша. Избутах стола и се изправих.
— Ще изляза да си поема въздух — промърморих и излязох, без да чакам отговор.
Какво изобщо правя тук?
Навън хладният нощен въздух ми помогна да избистря мислите си — докато нежен глас не прекъсна разсъжденията ми.
— Вие сте тук с татко ми ли?
Обърнах се. Там стоеше малко момиченце и търкаше сънените си очи. Сърцето ми замря. С татко ѝ?
Като с удар по главата ме жегна. Стас има дъщеря.
— Ъм… да. Тук съм с баща ти.
Тя ме погледна отдолу нагоре, в очите ѝ блестеше невинност.
— Хайде да го намерим.
— Разбира се, мило. Хайде.
Когато стигнахме до Стас, той веднага я вдигна на ръце.
— Здрасти, тиквичке. Вече ли е време за сън?
Той ѝ се усмихна така, както не се беше усмихвал през цялата вечер.
— Веднага се връщам — каза той и я отнесе да я сложи да спи.
Той има дъщеря? Как изобщо не знаех?
Щом той изчезна нагоре, Лариса се приближи, без да губи време.
— Осъзнаваш, че не ти е мястото тук, нали?
Аз примигнах.
— Моля?
— Между мен и Стас… има история. Семейство. Той винаги се връща при нас. Ти си просто временно увлечение. По-добре е да си тръгнеш, преди да е станало болезнено.
Семейство? Това вече беше прекалено.
Паниката в гърдите ми започна да се надига.
Без да кажа нито дума, грабнах нещата си и се запътих към вратата. Трябваше да изляза оттам, преди съвсем да се изгубя.
Решението
Сутрешната светлина се процеждаше през пердетата, докато закопчавах куфара. Проверих телефона си. Нищо. Нито съобщения. Нито обаждания. Тишината беше оглушителна.
Влезе Жанна.
— Наистина ли си тръгваш?
Въздохнах и седнах на ръба на леглото.
— Не мога да остана, Жанн. Той дори не се опита да се свърже с мен. Чувствам, че се забърках в нещо, което ми е твърде сложно.
До обяд билетът ми беше купен.
По средата на пътя към летището, потънала в мисли, видях кола, която летеше редом с нашата.
Не… не може да бъде!
Примигнах.
Това беше Стас — караше като човек, който има цел.
Какво прави? Иска да се сбогува? Или да ме спре?
Не знаех, но една част от мен беше благодарна, че е дошъл.
Шофьорът на таксито ме погледна в огледалото за обратно виждане.
— Познавате ли го?
— Да… мисля, че да.
Стас спря пред таксито и се приближи право към прозореца ми.
— Оля, почакай.
Спуснах стъклото.
— Какво правиш тук, Стас?
— Не можех да позволя да си тръгнеш просто така. Заслужаваш да знаеш истината. Не ти разказах, защото не исках да те въвличам в собствения си хаос. Но трябваше. Заслужаваш да знаеш всичко.
Седях, без думи. Той отклони поглед за миг, после отново ме погледна в очите.
— Оля, влюбих се в теб. Знам, че всичко е объркано. Знам, че нося тежък багаж от миналото. Но искам да останеш. Искам да се запознаеш с децата ми — да ме опознаеш истинския.
Разкъсвах се между безопасността да замина и неоспоримото желание да остана. Но сърцето ми вече знаеше отговора.
Скъсах билета за самолета — защото понякога най-големите рискове водят до най-прекрасните начала.
