Накрая се появиха. Михаил, сияещ от нетърпение като лъснат самовар, буташе два скъпи куфара. До него подскачаше Алиса, смееше се, кокетно приглаждаше светлите си къдрици. Беше красива — свежа, млада, сияеща от здраве, заслепяваща зрелите мъже. Нищо особено — просто младост. И, разбира се, нахалство. Беше се вкопчила в него с онази увереност, с която се приема нещо за естествено и очевидно.
Изпих последната глътка вече изстинало кафе. Нито болка, нито сянка на ревност. Само хладно, почти звънко любопитство. Колко далеч ще стигне в тази лъжа? Колко дълбоко се е заплел в собствената си мрежа от измама?
Качих се на борда последна. Сърцето ми биеше равномерно и спокойно, като добре настроен метроном. Бях напълно готова. Вървях без да бързам по тесния коридор, плъзгайки поглед по номерата на местата. Те вече бяха седнали, кротко гукащи като питомни гълъби. Алиса възторжено гледаше през прозореца, а Михаил оживено говореше, съпровождайки думите с жестове.
Спрях съвсем до тях, учтиво.
— Извинете, вие сте 5B, нали? Моето място е точно до вас.
Михаил се обърна, щом чу гласа ми. И застина като вкаменен. Сияещата му, доволна усмивка моментално се разми, като акварел под дъжд. Очите му се разшириха от чист ужас и пълно неразбиране. Гледаше ме като призрак от миналото. Отваряше и затваряше уста няколко пъти, като риба, изхвърлена на пясъка.
— Маша?… Какво… какво правиш тук? Как ти…?
Аз се усмихнах с най-меката, лека и безгрижна усмивка. Същата, която някога обичаше повече от всички.
— Здрасти, скъпи. Каква изненада! Летя на конференция. За повишаване на квалификацията. Представяш ли си, за Сочи вече нямаше билети; наложи се да летя през Мале. Съвпадение, нали?
Хвърлих любопитен поглед към младата му спътница, свила се в креслото, с прибрана в раменете глава, сякаш искаше да стане невидима. Нежното ѝ лице пламтеше в ярко червено.
— О, ние май не се познаваме? Мария. Съпругата на Михаил.
Младата жена промърмори нещо неразбираемо. Михаил все още не можеше да овладее ситуацията.
— Маша, чуй ме, аз… аз всичко ще ти обясня, само ми дай шанс.
— Не сега, мили — прекъснах го меко, но твърдо. — Започва излитането. Знаеш, че не обичам да говоря в този момент, разсейва пилотите. Може би е по-добре да поръчаме по чаша хубаво шампанско? Трябва да отпразнуваме тези толкова трогателни и неочаквани срещи.
Настаних се по-удобно, свалих шлифера, оправих си косата. Стюардесата минаваше покрай нас, аз улових погледа ѝ, пълен със съчувствие.
— Бъдете така любезни да ни донесете три чаши от най-доброто ви шампанско — казах ясно, така че съседите да чуят. — Съпругът ми, неговата… колежка — направих пауза, поглеждайки многозначително към Алиса — и аз откриваме един незабравим отпуск.
Останалата част от полета премина в почти траурна тишина, нарушавана само от любезните ми молби за салфетка или списание. С удоволствие разлиствах лъскаво списание за пътешествия, понякога коментирайки на глас ярките фотографии: „О, виж, Михаил, каква разкошна вила над водата. Нали такава беше тази, в която възнамерявахте да отседнете? Мисля, че видях много подобни снимки в историята на браузъра ти.“
Блед като снежнобял чаршаф, Михаил седеше неподвижно, втренчен в папката пред себе си. Алиса през цялото време плачеше, притиснала чело към прозореца. Другите пътници в бизнес класа ни хвърляха любопитни погледи. Аз улавях погледите им и им отговарях с загадъчна, леко тъжна усмивка. Прекрасно знаех: представлението едва започва; главното действие предстои.
При кацането, в горещата атмосфера на летището в Мале, Михаил изведнъж успя да проговори. Хвана ме за ръката, щом влязохме в просторния терминал. Алиса се влачеше отзад, с наведена глава, избягвайки погледи.
— Маша, моля те, чуй ме, това изобщо не е това, което си мислиш! — прошепна той, колкото се може по-тихо.
— Ах, така ли? — повдигнах вежда. — А аз си мислех, че съпругът ми ме е излъгал за спешна конференция и е отлетял на Малдивите с млада любовница. Какво, според теб, пропускам?
— Аз всичко ще обясня, обещавам! Дай ми шанс, само един! Това… това беше огромна, непростима грешка! Току-що го осъзнах!
— Грешка? — изсмях се кратко и сухо. — Да купиш два билета в бизнес класа, да резервираш вила над водата за десет хиляди долара — проста грешка ли е? Не ме вземай за глупачка, моля те. Обидно е.
Тъкмо стигнахме до зоната, където ни очакваха усмихнати представители на хотела. Млада жена в ярко парео, с живо цвете в косите, ни дари с професионалната си усмивка.
— Здравейте, господин и госпожа Орлови? Добре дошли на Малдивите! Вашата вила е готова.
Михаил кимна, без да пуска ръката ми. Аз се обърнах към момичето спокойно и учтиво:
— Извинете, явно е станало малко недоразумение. Аз съм Орлова. А това — посочих Алиса, която стоеше малко встрани — е госпожица Зайцева. Нали съпругът ми резервира три отделни стаи за нас тримата?
Рецепционистката погледна Михаил, после мен, после отново него, видимо объркана.
