Когато те влязоха, залата за миг притихна. Алексей изглеждаше остарял, костюмът му беше ушит добре, но вече не стоеше толкова безупречно, както преди. Ленка се беше вкопчила в ръката му, а очите ѝ шареха из залата, преценявайки съперниците. И тогава видяха мен.
Не се усмихвах. Просто гледах. Право към тях.
Алексей пребледня. Спря насред залата и дори забрави да поздрави домакина на вечерта. Погледът му се плъзна по роклята ми, по украшенията, по лицето ми, което сияеше от здраве и увереност. Той виждаше жената, която бе захвърлил като ненужна вещ. А сега тази жена стоеше на върха на света, до човек, който беше десет пъти по-силен от него.
Ленка първо се подсмихна, явно решила, че съм просто издържанка. Но после погледна Виктор. Той ме гледаше не като трофей, а като равна. В погледа му имаше принадлежност, която Ленка никога нямаше да получи от Алексей. Тя разбра, че е заменила стабилността и властта за илюзията на романтика, която вече се беше изпарила.
Приближиха се да ни поздравят. Етикетът ги задължаваше.
— Поздравления — изхриптя Алексей. Гласът му потрепери. — Ти… изглеждаш добре, Аня.
— Анна — поправих го меко. — Благодаря, Алексей. Ти също… се държиш.
В очите му се разля отчаяние. Искаше да каже още нещо, може би да напомни за миналото, да опита да ме нарани. Но Виктор направи крачка напред, закривайки ме със себе си.
— Алексей, радвам се да те видя. Между другото, за онзи търг. Боя се, че условията се промениха. Сега жена ми наблюдава този въпрос. Тя взема решенията.
Ленка трепна. Погледна ме с омраза и страх. Разбра, че вече не съм просто съпруга на богат мъж. Аз бях човекът, който решава дали утре Алексей ще има работа.
— Можем ли да поговорим? — попита Алексей, пренебрегвайки Виктор и гледайки само мен. В очите му се четеше молба. Не любов, не. Жалък опит да си върне достъпа до ресурси.
— Нямаме за какво да говорим — отвърнах. — Относно търга се свържете със секретаря ми.
Обърнах се към Виктор.
— Да вървим, скъпи. Оркестърът започва валса.
Излязохме в центъра на залата. Усещах погледите им в гърба си. Горяха, но вече не изгаряха. Чувах шепота зад себе си. Хората обсъждаха колко бързо всичко се е обърнало.
По-късно, когато вечерта наближаваше края си, ги видях до изхода. Караха се. Алексей дърпаше Ленка за лакътя, тя се изтръгваше. Беше жалка гледка. Двама души, които бяха разрушили чужди животи в името на своето щастие, се оказаха в капан, който сами бяха изградили. Гледаха ни през стъклото на залата, както деца гледат витрина с играчки, които не могат да си позволят.
Виктор се приближи до мен и ми подаде чаша шампанско.
— Изглеждат нещастни — отбеляза сухо той.
— Просто разбраха цената на грешката си — отвърнах и отпих.
— Съжаляваш ли? За сделката? За това, че всичко стана толкова бързо?
Погледнах го. За първи път през тези месеци видях в очите му не студения блясък на пресметлив бизнесмен, а въпрос на човек.
— Не съжалявам, Виктор. Защото избрах себе си. А ти избра мен. Това е по-добро от всяка любов, която някога са ми предлагали.
Той се усмихна. Рядко, но искрено.
— Значи победихме.
На следващия ден Алексей ми изпрати съобщение. Дълго, объркано. Пишеше, че е сгрешил, че Ленка се оказала меркантилна, че винаги е обичал само мен. Молеше за среща. Прочетох го и го изтрих, без да отговоря.
Мина година. Моята компания, която създадох под крилото на холдинга на Виктор, излезе на печалба. С Виктор подновихме клетвите си — този път истински, без юристи, само за нас. Алексей изгуби бизнеса си и замина за друг град, опитвайки се да започне от нулата. Ленка се опита да намери нов богат покровител, но репутацията ѝ беше съсипана.
Понякога мисля за онзи ден, когато Виктор ми направи предложението. Хората ще кажат, че съм се продала. Че съм използвала човек. Но нима Алексей не ме използваше години наред, докато вярвах в неговия „работохолизъм“? Нима Ленка не продаваше младостта си заради неговия статус?
Аз просто играх по техните правила, но спечелих на едро. Искаха война? Получиха я. Искаха да ме видят унизена? Видяха ме като кралица.
Те съжаляваха. Знам го.
Виктор ме прегърна през раменете, докато стояхме на терасата на нашия дом.
— За какво мислиш?
— За това, че дъждът свърши — отговорих, гледайки ясното небе.
Долу, далеч под нас, се движеха хора. Сред тях бяха и онези, които някога бяха решили, че съм слаба. Нека гледат. Нека съжаляват. Имам всичко, което ми трябва. И най-важното — имам самата себе си. А това милиони не могат да купят. Но всичко останало купих. И това е справедливо.
