Амелия искала да се запознае с новородения си внук, но когато синът ѝ Марк отказал да я вземе с колата, тя решила да стигне до къщата му пеша. Това ѝ отнело часове, защото се придвижвала с проходилка. Но когато най-накрая стигнала до дома на Марк, той ѝ забранил да влезе – и се случило нещо шокиращо.
„Нямам време да мина да те взема, мамо. Трябва да свърша едни неща за Камийла и очакваме гости. Ще насрочим друг ден, за да видиш бебето“, каза Марк на майка си Амелия по телефона. Тя трябваше за първи път да види новороденото им бебе, а синът ѝ обеща да мине с колата, защото домът му беше далеч.
„Сигурен ли си? Това са само няколко минути с кола“, почти го умоляваше Амелия. Тя силно желаеше да се срещне с внука си.
„Друг път, мамо. Трябва да тръгвам. Ще се видим!“ – отсече той и затвори. Амелия тежко въздъхна и се отпусна на дивана.
Тя се тревожеше от поведението на Марк напоследък. Изглеждаше, че започва да се отдалечава от нея. Ако трябваше да е честна, всичко започна след сватбата му с Камийла.
Камийла беше от много богато семейство в Кънектикът, докато Амелия отглеждаше Марк сама, с помощта на неговата баба. Никога не бяха имали много, освен огромна любов. А сега синът ѝ имаше всичко. Родителите на Камийла им подарили огромна къща след сватбата и той започнал да живее разточително.
Оттогава Амелия се чувстваше излишна, сякаш синът ѝ се срамува от миналото си, въпреки че той никога не го беше казвал директно.
„Глупости си въобразяваш“, убеждаваше се тя всеки път, когато тези мисли я застигнеха. „Марк просто е зает. Сега имат бебе и милион задачи. Ще дойде да те вземе друг ден.“
Но в главата ѝ се роди идея. Можеше да отиде до къщата му пеша. Щеше да е трудно, но не и невъзможно. Автобуси натам не вървяха, такси не можеше да си позволи, значи единственият вариант беше да тръгне сама.
Амелия се изправи с помощта на проходилката, взе чантата с нещата, които беше приготвила за този ден, закачи я на проходилката и пое по пътя. Вървеше бавно и въпреки че можеше да се опира на проходилката, ходенето ѝ беше мъчително.
Няколко пъти спираше да си отдъхне и преди да се усети, бяха минали два часа. После три. После четири. Най-накрая стигна до къщата му, задъхана, но щастлива, че е успяла, въпреки проблемите си с придвижването.
Когато натисна звънеца, тя подготви специалния пакет в ръцете си, надявайки се Марк веднага да отвори. Но когато той отвори вратата, лицето му се промени.
„Мамо?“ – каза той шокирано. – „Какво правиш тук?“
Амелия не разбра изражението му и почти се намръщи, но се опита да се съсредоточи върху радостта, че е стигнала.
„Изненада!“ – опита се да прозвучи ентусиазирано, макар да беше изморена, гладна и притеснена от тона му.
Марк излезе навън и затвори вратата след себе си, принуждавайки я да отстъпи с проходилката.
„Какво правиш, Марк?“ – попита тя, сбърчвайки чело.
„Мамо! Казах ти, че ще видиш бебето друг ден. Не можеш да влезеш сега!“ – отсече той, лицето му се изкриви от раздразнение.
„Не разбирам. Защо ми се ядосваш? Вървях почти пет часа пеша, за да видя внука си, Марк, и съм донесла…“
„Все ми е едно какво си донесла! Не искам да си тук в момента. Трябва да си тръгнеш веднага! Ще видиш Ханс друг ден, добре ли е? Просто си ходи!“ – сопна ѝ се той, оглеждайки се назад, сякаш се страхуваше някой да не ги види. После се прибра и буквално затръшна вратата под носа ѝ.
Амелия застина. В очите ѝ напираха сълзи. Той дори не попита дали е добре, въпреки че тя току-що му беше казала, че е вървяла пет часа. Той знаеше, че има проблеми с ходенето.
Но тя не искаше да създава още неприятности, затова се обърна, за да си тръгне, и тогава си спомни за пакета в ръцете си. Реши да го остави до вратата, надявайки се, че той ще го намери.
Амелия пое обратно, готова за още часове ходене. За щастие, съседката ѝ, госпожа Касаветис, я видя и я качи в старичката си кола. Когато Амелия стигна вкъщи и затвори вратата, краката ѝ буквално се подкосиха. Тя се отпусна на дивана и видя, че краката ѝ са подути.
След като си почина малко, сложи лед и взе обезболяващо. Наложи се да прекара нощта на дивана, защото пътят до спалнята ѝ се струваше непосилен.
През това време Марк изпращаше гостите и суматохата от деня постепенно стихваше. Тогава си спомни, че майка му беше извървяла целия този път до дома му, и усети убождане на вина.
„Не трябваше да го прави…“ – промърмори той. После забеляза пакета до вратата. Взе го и прочете бележката: „От баба“.
Марк прехапа устна. Отвори пакета и вътре видя старите си играчки от детството. Те винаги бяха много ценни за него, въпреки че бяха бедни. И все още значеха много. Този път Марк не успя да сдържи сълзите си.
Камийла излезе и се притесни: „Какво става, скъпи?“
„Постъпих ужасно с майка ми“, разплака се той, а жена му го прегърна. Той ѝ призна всичко – как е започнал да се отдръпва от семейството си, защото се срамува от бедното си минало. „Не мога да повярвам колко отвратителен бях!“
След като жена му го успокои, Марк тръгна към майка си, за да ѝ се извини. Все още имаше ключ за дома ѝ и реши да влезе директно. Вътре я завари да спи на дивана с компреси на краката.
„Мамо“, прошепна той.
„Марк? Какво правиш тук?“ – промълви сънено тя, опитвайки се да се изправи, но той я спря.
„Не мърдай“, каза тихо. Вдигна я на ръце, отнесе я в спалнята, сложи ѝ нов лед на краката и ѝ приготви храна. После пиха чай и той ѝ се извини, като ѝ разказа цялата истина.
За щастие, майка му го прости. „Подозирах, че се срамуваш, но се радвам, че дойде веднага да ми се извиниш“, каза Амелия. Марк се разплака в прегръдките ѝ.
На следващата сутрин те отидоха заедно в дома му и Амелия най-после видя внука си.
Камийла също се извини и тримата прекараха прекрасен ден. Скоро Марк предложи майка му да се премести да живее при тях, за да не бъде повече сама.
