След раждането Дейвид загуби своята съпруга Джоан и дори не можеше да гледа детето си или да разопакова нейните вещи. Но след работа с терапевт той най-накрая започна да разпределя вещите на съпругата си. Той зареди телефона ѝ и откри няколко текстови съобщения, които промениха всичко.
„Въпреки всички наши усилия, не успяхме да спасим съпругата Ви. Тя си отиде, сър.“
Тези ужасни думи звучаха в главата на Дейвид няколко пъти на ден откакто се роди тяхната прекрасна дъщеря. Но той дори не можеше да я погледне, когато напускаше болницата. Беше толкова отчаян от факта, че неговата любима Джоан вече не е жива. За щастие, неговата майка пое грижата за детето веднага щом можеше.
Дейвид правеше минималното възможно, толкова потопен в своята скръб, че не можеше да види нищо около себе си. Но един ден майка му не издържа и настоя той веднага да потърси терапевт. Той се съгласи и започна да посещава специалиста, работейки върху отчаянието си.
Накрая той почувства, че светлината в края на тунела се появява, и макар думите на лекаря все още често да звучаха в главата му, вече не оказваха такова силно влияние върху него.
Майка му се гордееше с него, но Дейвид все още не се решаваше да вземе детето си на ръце. Той все още работеше върху себе си с терапевта. „Може би някой ден ще я взема на ръце. Или може би просто трябва да я дам на някой, който ще бъде по-добър родител,“ понякога мислеше той.
Но бързо изгони тази мисъл. Днес ставаше дума за друго. Той възнамеряваше да разпределя вещите на Джоан, да ги подреди и да даде част от тях за благотворителност.
Той дори не беше пипал болничната ѝ чанта откакто я донесе у дома с детето. Това беше твърде болезнено. Но за първи път от три месеца той най-накрая беше достатъчно смел, за да го направи. Той отвори чантата и намери мобилния ѝ телефон. Батерията беше изтощена по време на раждането и оттогава не се беше зареждала.
Той включи телефона на зарядно, а самият той започна да разпределя вещите на Джоан. След час отново взе телефона и забеляза няколко пропуснати обаждания и съобщения.
Първоначално някои съобщения бяха поздравления, защото приятелите на Джоан знаеха, че тя е родила. Но една от нейните приятелки, Мелиса, продължи да ѝ пише дори след като новината за смъртта ѝ се разпространи в социалния им кръг.
„Аз не съм единствената, която я тъгува,“ — помисли той, преглеждайки съобщенията и усмихвайки се, че съпругата му е имала чудесни приятелки. Но нещо в едно от съобщенията го накара да намръщи.
„Жалко, че жертва живота си…“ — написа Мелиса.
Дейвид не разбра. Джоан почина поради неочаквано усложнение. Но нещо в това съобщение му се стори странно. Като че ли Мелиса е знаела, че Джоан ще умре при раждане. Той трябваше да разбере повече, и затова прелисти чата нагоре, до началото на тяхната кореспонденция.
Повечето съобщения се отнасяха до бременността на Джоан, колко беше развълнувана, колко интересно ѝ беше всичко това, как детето ѝ ще бъде най-доброто и красиво в света. Но след няколко месеца кореспонденцията пое друг обрат.
„Лекарите казаха нещо страшно,“ — написа Джоан.
„Какво? Какво става? Добре ли си?“ — попита я Мелиса, тревогата ѝ беше ясно чуваема в съобщението.
„Казаха, че имам високо кръвно налягане и може да се развие прееклампсия. Лекарят каза, че трябва да прекъсна бременността,“ — отговори Джоан.
„Не! Скъпа, това е ужасно. Но ако умреш? Какво каза Дейвид?“ — поинтересува се Мелиса.
„Той не беше с мен. Не му казах. Той толкова мечтае за дете. Опитвахме 10 години, Мелиса. Не мога да прекъсна тази бременност,“ — възрази Джоан.
„Джоан, можеш да умреш! Той не би искал това. Той те обича!“
„Знам, Мел. Но това е нашето дете. Обичам го или нея. Готова съм да поема риска,“ — отговори Джоан.
Дейвид не можеше да повярва. Съпругата му е рискувала живота си, въпреки предупрежденията на лекарите, за да му угоди. Това беше истината. Той наистина толкова силно мечтаеше да стане баща, и сега му беше срам. Той не беше пипал детето си откакто напуснаха болницата.
Останалата част от кореспонденцията се състоеше в това, как Мелиса пита Джоан дали се чувства добре. Джоан винаги отговаряше, че се чувства отлично, но лекарят е казал, че симптомите може да не са очевидни. Дейвид не можеше да си спомни дали лекарите са казали нещо за прееклампсията, но спря да слуша, когато му съобщиха, че съпругата му е починала.
„Какво да правя сега?“ — попита той себе си, като остави телефона. „Ще позволя ли на майка ми да отгледа детето, заради което Джоан пожертва живота си?“
Дейвид се разплака, но този път не се потопи в самосъжаление. Този път сълзите му бяха освобождение, благодарност към покойната му съпруга за жертвата ѝ и символ на решителност. Той възнамеряваше да стане най-добрият баща в света. Тяхната дъщеря, Джорджина Джоан Сандърс, ще расте в обкръжението на любов и разкази за удивителната си майка. Той щеше да се погрижи за това.
Взе телефона си и набра номера на майка си. „Мамо, доведи детето. Готов съм.“
„О, слава Богу!“ — въздъхна възрастната жена, едва сдържайки сълзите си.
Какво можем да научим от тази история?
- Уважавайте жертвите, които вашият съпруг прави за вас. Дори ако съпругът ви е още жив, трябва да разберете всички подаръци, които ви дава всеки ден. Трябва да сте благодарни.
- Обърнете се към терапевт, когато е необходимо. Дейвид не би могъл да се справи със своята скръб без помощ, и той беше достатъчно смел да потърси терапевт, вместо да се потопи в печал.
Споделете тази история с приятели. Тя може да повдигне настроението им и да ги вдъхнови.
