В началото на 80-те години Игор Костолевски често беше определян като най-красивия актьор в страната, особено след „Отпуск за своя сметка“. Тогава той беше малко над трийсет, а мнозина смятаха, че именно в този филм изглежда най-привлекателен — мек поглед, интелигентна осанка и онази вътрешна деликатност, която трудно се изиграва. Въпреки това, ако се сравнява, в „Безименната звезда“ той изглеждаше по-жив, с различна дълбочина и емоционално напрежение. Но щом Костолевски влезе в негласния списък на екранните красавци, на сцената се появи Абдулов — млад, лек, очарователен, с естествено обаяние. Неговото участие в „Търсете жена“ се превърна в пример за това как външността на актьора се слива с енергията на героя.
Ако се върнем малко по-назад, 70-те години принадлежаха на Видов — светлокос герой с почти холивудско излъчване. Но към началото на 80-те той вече беше загубил онази безупречна свежест, която го правеше идеал. Въпреки това е достатъчно да си го припомним в „Конникът без глава“ — и съмненията изчезват: грация, достойнство, съвършени черти. За Костолевски, при цялата му интелигентна привлекателност, беше трудно да се съревновава с такава природна осанка.
Боярски е съвсем отделен случай. В „Тримата мускетари“, в ролята на младия Д’Артанян, той изглеждаше по-скоро енергичен, отколкото класически красив. Но в „Кучето на сеното“ лицето му придоби особен магнетизъм — сякаш с времето той се научи съзнателно да бъде привлекателен. Въпреки това не всички биха нарекли нито Боярски, нито Костолевски класически красавци. Видов, а също и съвсем младият Бистров — същият Алладин, по когото, както се разказва, въздишали всички жени на снимачната площадка — ето те могат спокойно да бъдат наречени такива.
Еременко-младши притежаваше различен тип обаяние — мъжествено и събрано. В „Пиратите на XX век“ той изглеждаше по-скоро решителен, отколкото изтънчен, но в „31 юни“ и особено в „Червено и черно“ беше истинско въплъщение на романтичния герой. Лицето му сякаш улавяше светлината, а погледът му можеше да бъде едновременно горд и уязвим.
Сред любопитните спомени е и случка от снимките на „Звезда на пленителното щастие“. Младият Костолевски решил да демонстрира ловкост: профучал с кон покрай снимачната група, но животното внезапно спряло, актьорът изхвърчал от седлото, направил салто и по чудо се приземил на крака. По-късно, разказвайки за случката, той уверявал, че конят „се изправил на задните лапи“ — фраза, превърнала се в шега.
С годините Костолевски остана същият мек, леко ироничен мъж. През 1993 година се появи в по-слабо известния филм „Закуска с изглед към Елбрус“, където изигра бивш журналист, който неочаквано става инструктор по ски. Сюжетът е прост: среща, планини, любов, но най-важното е усещането, че актьорът все още носи онова привличане, което някога го направи екранен любимец.
По сходен начин изглеждаше и Борис Щербаков в „Миг на късмета“ — и двамата актьори, иронични и чаровни, играеха мъже, далеч от спорта, но близки до жените и до романтичната интрига. Авторът с усмивка отбелязва: зрителите така и не повярвали, че Костолевски умее да кара ски, но с лекота повярвали, че човек може да се влюби в него — дори сред сняг и вятър.
Така, връщайки се към различни актьори, текстът сякаш влиза в спор с общоприетите представи. За автора красотата не е в чертите на лицето, а в присъствието, жеста, интонацията. Костолевски може и да не е бил идеал в класическия смисъл, но умееше да задържа вниманието. Неговите герои не живееха чрез бурни страсти, а чрез вътрешна доброта. Може би именно затова той остава в паметта не просто като „екранен красавец“, а като човек, в когото винаги се усеща нещо истинско и човешко.
