„О, моля те. Това са просто дрехи! Не окачвам кодове за изстрелване на ядрени ракети. Макар че, между нас казано, леопардовите ми бикини са доста експлозивни!“
Усетих как клепачът ми потрепва. „Разбирам, но Джейк е на осем. Любопитен е. Тази сутрин попита дали може да окачи своите гащи със Супермен до твоето „оборудване за борба с престъпността“.“
Лиза махна пренебрежително с ръка. „Това е чудесна възможност за обучение. Моля ти се! Правя обществена услуга. А защо изобщо трябва да ме интересува синът ти? Това е моят двор. Справяй се.“
И с това тя затръшна вратата пред носа ми.
Бях шокирана. „О, така ли“, промърморих, обръщайки се. „Искаш да играем игра с мръсно бельо? Добре, Лиза. Да играем.“
Същата вечер седнах пред шевната машина.
Пред мен лежаха метри от най-кичозната, най-ярка материя, която можех да намеря — такава, че вероятно се вижда от космоса и привлича извънземни форми на живот.
След няколко часа шедьовърът беше готов — най-големият, най-нелепият чифт бабешки гащи на света.
Бяха достатъчно големи, за да служат като парашут, достатъчно ярки, за да заслепят пилоти, и достатъчно дребнави, за да изразят позицията ми.
Щом видях, че колата на Лиза напуска алеята, преминах в действие.
Опънах импровизирано въже и окачих гигантските фламинго гащи точно пред прозореца на хола ѝ.
Отдръпнах се, възхищавайки се на творението си. Масивните гащи се развяваха величествено на следобедния вятър. Семейство от четирима души можеше да ги използва като палатка.
Когато Лиза се върна, замръзна на място. Челюстта ѝ увисна, пазарските торби паднаха, а съдържанието им се разпиля по алеята.
„КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ…?“ изкрещя тя. „Това парашут ли е? Дойде ли циркът в града?“
Аз се разсмях неудържимо.
Излязох навън с невинна усмивка. „О, здравей, Лиза! Правиш ремонт? Много авангардно.“
Тя се втурна към мен, червена като фламингото върху гащите. „Ти! Това е твое дело!“
Свих рамене. „Просто простирам пране. Нали така правят съседите?“
След кратък словесен двубой раменете ѝ увиснаха. „Добре“, каза тя през зъби. „Премествам бельото. Само… махни това чудовище.“
Подадох ѝ ръка. „Става. Но фламингото ти отива.“
От този ден нататък бельото на Лиза изчезна от прозореца на Джейк. Темата повече не беше повдигана.
А аз? Да кажем само, че сега имам много интересен комплект завеси с фламинго.
Що се отнася до Джейк, той беше малко разочарован, че „прашките-прашки“ изчезнаха. Но му обясних, че понякога да бъдеш супергерой означава да пазиш бельото си в тайна.
А ако някой ден види гигантски фламинго да летят в небето? Е, това просто ще е мама, която спасява квартала — една нелепа постъпка наведнъж.
