Моят 35-ти рожден ден започна като приказка – прекрасен празник в кръга на семейството, приятелите и съпруга ми Сергей, който организира цялото събитие. Балоните се люлееха на вятъра, децата се смееха, играеха край езерото, а миризмата на печени бургери изпълваше въздуха. Това беше един от онези редки моменти, които изглеждаха идеални. Или поне така ми се струваше.
Сергей винаги е бил опората в нашия 12-годишен брак. Работеше като финансов анализатор и често се шегуваше, че е „омъжен за таблици“, докато аз съчетавах работата си като фрийланс дизайнер с грижите за нашите две деца – Маша и Арина. Бяхме екип. Или поне така мислех. Но този слънчев ден разруши всичко.
Възхищавах се на високата шоколадова торта, която Маша ми помагаше да украся, и помолих Сергей да ми подаде нож. Той не отговори, потънал в телефона си.
— Сергей? — повторих по-силно.
— А? О, извини, веднага ще донеса — отговори той, слагайки телефона в джоба си с усмивка, която не стигна до очите му. Нещо не беше наред, но реших, че вероятно е заради стреса или работата.
След няколко минути Сергей напълно се отдели от компанията. Любопитството надделя и аз тръгнах след него, опитвайки се да се държа на разстояние. Тогава чух как говори по телефона с нисък, напрегнат глас.
— Сега не мога. Не разбираш ли? Днес е рожденият й ден. Защо се ядосваш? Добре, ще дойда след 20 минути. На обичайното място.
Думите му ме удариха като гръм от ясно небе. „Обичайното място“? С кого говори той? След няколко минути той се върна при гостите, с обичайната си усмивка на лицето. И после, сякаш нищо не се беше случило, обяви:
— Имам спешна работа. Трябва да тръгвам.
— Работа? Сериозно? В деня на рождения ми? — думите бяха на върха на езика ми, но се сдържах. Вместо това гледах как се качва в колата и взех решение – ще го последвам.
Колата на Сергей беше лесно разпознаваема. Държах се на разстояние, стискайки здраво волана, докато пръстите ми побеляха. Той потегли към града, но офисът беше в обратната посока. Сърцето ми заби лудо, когато той зави по тихите улици с многоетажни сгради.
Накрая той спря – пред нашата къща. Бях напълно объркана. Защо се върна у дома? Паркирах в края на улицата и зачаках, но той не излезе. Явно нещо не беше наред.
Тихо влязох в къщата, сърцето ми туптеше в гърдите. От хола се чуваше приглушен смях, бързи щраквания и звуци от видеоигра. Погледнах зад ъгъла и видях Сергей на дивана с слушалки на главата, напълно погълнат от светещия екран.
Той не решаваше спешни работни въпроси. Той играеше видеоигри.
Първото чувство на облекчение – че нещата не са толкова зле, колкото се страхувах – бързо се смени с гняв. Той ме излъга, напусна рождения ми ден и се скри, за да играе. Но когато вече бях готова да се втурна с упреци, ми хрумна една идея.
Обадих се на съседката ни Елена – красива, общителна, винаги готова да помогне.
— Лена, — започнах с тревожен тон, — изглежда, че съм забравила да заключа вратата, когато излязох на празника. Можеш ли да провериш?
Пет минути по-късно Лена влезе в къщата. Аз останах в сянка и гневът ми само се усилваше, докато наблюдавах разговора им.
— Сергей? — мекият й глас прозвуча в стаята. Сергей веднага свали слушалката и се усмихна топло.
— Здравей, дойде, — каза той, а в гласа му се чуваше странна нежност.
Първоначално разговорът им изглеждаше обикновен, но скоро придоби характер, който ме накара да се свие сърцето ми. Сергей се наведе към нея, нарече я „любима“ и я целуна. Това не беше приятелска целувка, а истинска, интимна.
Сърцето ми се разби. Това не беше просто видеоигра. Това беше предателство.
С треперещи ръце направих няколко снимки с телефона си, а после излязох от скривалището си. Стъпките ми ги накараха да се отдръпнат един от друг, лицата им замръзнаха в шок и паника.
„Е, удобно ли се настанихте?“ – казах студено, кръстосала ръце на гърдите си.
„Аня… почакай, ще ти обясня всичко“ – промърмори Сергей, правейки крачка към мен.
— Ще обясниш? — показах му снимките на телефона. — Какво точно ще обясниш, Сергей? Частта, в която си пропуснал рождения ми ден, за да се срещаш тайно с нашата съседка, или тази, в която ме нарече „глупа жена“?
— Аня, ти всичко си разбрала погрешно! — извика той, в гласа му се чуваше отчаяние. — Не е това, което мислиш!
— Наистина ли? Защото изглежда, че ми изневеряваш с Лена — обърнах се към съседката си и саркастично добавих: — А ти, Лена, просто си страхотна. Съседката на годината, без съмнение.
— Аня, аз… аз не исках… — започна Лена, запъвайки се.
— О, наистина ли? Не ми пука. Вземи го за себе си — изплюх аз. — Можете да си играете игрички колкото искате. Аз приключих с това.
— Чакай! Не го прави! — молеше Сергей, лицето му стана бяло като тебешир.
Вдигнах ръка, за да го спра.
— Развеждаме се, Сергей. И повярвай ми, ще съжаляваш за това.
Без да кажа нито дума, излязох от къщата с тежко сърце, но с твърда решителност. Този ден разбрах колко сила трябва да притежаваш, за да си тръгнеш, и че заслужавам много повече, отколкото Сергей някога би могъл да ми даде.
