Итън повдигна пушката.
– Може и да е така. Но съм жив. И докато съм жив – и тя ще е.
Тишината стана толкова гъста, сякаш въздухът се превърна във вода. После – светкавица. Изстрел. Вик.
Итън се би не като човек, отдавна потънал в забвение. По-скоро – като онзи Черен Гриф, за когото се пееше в салуните: бърз като вятъра и точен като смъртта.
Повали двама. После чу как някъде зад него – при мазето – се отвори врата.
Лира.
Той се обърна – и видя силуета ѝ, осветен от слабата светлина от къщата. В ръцете си държеше ножа, който той беше оставил на масата.
– Не се приближавай! – извика той.
Но беше късно.
Третият мъж вече беше до нея. Хвана я за ръцете – и в следващия миг… тя самата заби ножа в гърлото му, рязко и точно.
Итън застина. Момичето, крехко като стрък трева, стоеше и дишаше тежко. На лицето ѝ нямаше страх. Само решимост.
– Няма да им позволя да ме вземат – каза тя. – И няма да им позволя да вземат вас.
Той се приближи, внимателно хвана ръцете ѝ.
– По-силна си, отколкото мислиш.
Тя вдигна поглед.
– Итън… какво ще стане сега?
Той огледа телата на земята. Небето над Канзас изглеждаше безкрайно, дълбоко – като самия път на съдбата.
– Сега, момиче… – каза тихо той, – и двамата сме в техния списък. Но докато сме заедно – има шанс.
Тя кимна.
– Тогава да вървим.
И те поеха в тъмнината. Двама бегълци. Два символа на тези, които не могат да бъдат пречупени. Пътят им едва започваше – и напред ги очакваше война. Но за пръв път от дълго време насам Итън не чувстваше страх… а надежда.
