Момичето се казваше Лира. Тя се появи на хоризонта малко преди обяд, залитайки, сякаш вятърът я блъскаше в гърба. Светлата ѝ рокля беше мръсна, но не разкъсана – просто пропита с праха на дългия път. Държеше се за левия си хълбок, където платът беше потъмнял от засъхнала кръв. Вървеше като човек, който отдавна е престанал да се надява, но все още – въпреки себе си – продължава напред.
Ранчото на Макгроу стоеше на хълма като стар часови. До обора, мрачен и здрав, мъж поправяше седло. Ръцете му се движеха бавно, точно и без суета – като на човек, който знае цената на всеки жест. Итън Макгроу, някога известен под името Черния Гриф, сега живееше сам, странейки от хората така старателно, както някога те страняха от него.
Лира се приближи, опирайки се с едната ръка в дървената стена на обора. Думите прозвучаха едва чуто:
– Моля… не вдигайте плата.
Итън, който едва сега забеляза, че момичето стиска края на роклята при раната, се изправи. Погледът му стана твърд, но не студен – по-скоро внимателен, предпазлив.
– Няма да те пипам, момиче – произнесе дрезгаво той. – Ако искаш – седни. Изглежда, че си загубила много кръв.
Тя затвори очи, сякаш се опитваше да чуе не неговия глас, а собствения си – дълбоко под слоя болка.
– Те ме търсят – прошепна.
Итън се взря в пустия път. Нито прах, нито ездачи. Но опитът му подсказваше: щом момичето е стигнало дотук – значи ще дойдат след нея.
Той внимателно протегна ръка и повдигна плата на хълбока ѝ, въпреки молбата ѝ. По кожата – дълбок, неравен, свеж разрез. Но раната не беше причината да побледнее.
На кожата се виждаше знак – тъмносин, подобен на татуировка: полумесец, пресечен от три линии.
– Тези хора… – Итън внезапно замълча. – Знаеш ли какво означава този знак?
Лира отвори очи. В тях се смесваха страх и ярост.
– Не им принадлежа. Нека бележат своите си по хиляда пъти. Аз не съм тяхна плячка.
Итън не я попита откъде е знакът. Беше го виждал веднъж – много отдавна, преди да се откаже от света на убийците и ловците на глави. Носеха го членовете на тайното сдружение „Полумесец“, които ловуваха особени хора – свидетели, бегълци… носители на тайни.
И щом този знак беше върху нея, значи не беше случайно.
Гостенка от нощта
В къщата беше тихо. Итън промиваше раната с чиста вода, а Лира стискаше зъби, за да задържи стена. Домът миришеше на сухи треви и на студена пепел от огнището.
– Защо те белязаха? – попита той, докато превързваше хълбока ѝ.
– Защото видях нещо, което не трябваше да виждам – отвърна Лира. – И те решиха, че трябва да изчезна.
– Какво точно видя?
Тя се поколеба.
– Каруца. Полеви лагер. Хора… които държаха там. Озовах се там случайно – търсех вода. А после видях документите. Имена. Много имена. Сред тях… и твоето.
Итън застина. Ръката му с бинта потрепери.
– Моето?
– Да – кимна тя. – В списъка – като „невъзвратим актив“. Не знам какво значи това… но щом ме видяха с тези документи, ловът започна.
Итън бавно се изправи и отиде до прозореца. Гледаше надалеч – там, където полята се сливаха с небето.
– „Полумесец“ не обича, когато някой разбере тайните им – каза най-сетне той. – Значи ще дойдат за теб. И, вероятно… и за мен.
– Съжалявам – прошепна Лира. – Не сте длъжен…
– Не съм длъжен на никого. Но и да те оставя не мога.
Той погледна право в очите ѝ, сякаш претегляше във всяка тяхна частица истината.
– Сигурна ли си, че в тези документи беше моето име?
– Сигурна. И срещу него имаше една фраза: „Обектът да не се унищожава без пряка заповед“.
Думите разрязаха тишината като нож.
Нощ без звезди
Когато слънцето залезе, Итън я заведе в старото мазе – не тъмно и влажно, а подготвено като убежище. Там имаше маса, няколко сандъка с храна и карта на Канзас, надраскана с моливени бележки.
– Тук ще бъдеш в безопасност – каза той.
Но Лира поклати глава.
– Те умеят да намират хората. Усещат страха.
– А аз умея да правя така, че да не ме намират.
Итън се качи по стълбите – и в същия момент отвън прозвуча кратък свиреп свист. После втори.
Сигнали.
Итън тихо и ядно се изруга – съвсем не така, както в разказите за легендарния Черен Гриф.
– Те вече са тук – каза Лира.
– Знам.
Той тресна вратата на мазето и я заключи отвън.
– Не излизай, докато не те повикам. Каквото и да чуеш – мълчи.
Тя кимна, прегръщайки себе си с ръце. Дишането ѝ стана накъсано. Страхът отново пламна, но вече… различен – заради него.
Стомана и сенки
Навън, в тъмнината, се чуха гласове. Меки, като стъпки на змия.
– Макгроу… – произнесе един. – Знаем, че си там. И знаем, че тя е при теб.
Итън излезе на верандата, държейки в ръце старо ловно оръжие. Видя трима. Останалите се криеха в сенките.
– Момичето няма да го получите – каза той.
Смехът прозвуча като щракване на счупен клон.
– Тя е просто свидетел. Това не те засяга.
– Тя дойде при мен сама. А аз не предавам тези, които търсят защита.
– Ти вече не си ловец. Ти си нищо.
Итън повдигна пушката.
– Може и да е така. Но съм жив. И докато съм жив – и тя ще е.
Тишината стана толкова гъста, сякаш въздухът се превърна във вода. После – светкавица. Изстрел. Вик.
Итън се би не като човек, отдавна потънал в забвение. По-скоро – като онзи Черен Гриф, за когото се пееше в салуните: бърз като вятъра и точен като смъртта.
Повали двама. После чу как някъде зад него – при мазето – се отвори врата.
Лира.
Той се обърна – и видя силуета ѝ, осветен от слабата светлина от къщата. В ръцете си държеше ножа, който той беше оставил на масата.
– Не се приближавай! – извика той.
Но беше късно.
Третият мъж вече беше до нея. Хвана я за ръцете – и в следващия миг… тя самата заби ножа в гърлото му, рязко и точно.
Итън застина. Момичето, крехко като стрък трева, стоеше и дишаше тежко. На лицето ѝ нямаше страх. Само решимост.
– Няма да им позволя да ме вземат – каза тя. – И няма да им позволя да вземат вас.
Той се приближи, внимателно хвана ръцете ѝ.
– По-силна си, отколкото мислиш.
Тя вдигна поглед.
– Итън… какво ще стане сега?
Той огледа телата на земята. Небето над Канзас изглеждаше безкрайно, дълбоко – като самия път на съдбата.
– Сега, момиче… – каза тихо той, – и двамата сме в техния списък. Но докато сме заедно – има шанс.
Тя кимна.
– Тогава да вървим.
И те поеха в тъмнината. Двама бегълци. Два символа на тези, които не могат да бъдат пречупени. Пътят им едва започваше – и напред ги очакваше война. Но за пръв път от дълго време насам Итън не чувстваше страх… а надежда.
