Забелязвайки, че го гледам, той спря.
—Добро утро, — каза той.
— Вид.
Погледът му се плъзна към къщата ми и после се върна при мен.
—Ти трябва да си Грета.
Фактът, че знаеше името ми, ме разтревожи.
—И ти си Алекс.
Той кимна.
—Как е Дороти? — Попитах.
— Всичко е наред.
—Напоследък не съм я виждал на улицата.
— Тя се уморява.
Говореше учтиво, но в тона му имаше чувство на предпазливост. Преди да успея да продължа разговора, Алекс се отправи към стара кола, паркирана на тротоара, влезе в нея и потегли.
Дороти така и не се появи навън през следващите две седмици.
Нито веднъж.
Но видях Алекс да влиза и излиза от къщата си почти всеки ден.
Понякога пристигаше сутрин и оставаше няколко часа. В други дни колата му беше паркирана пред къщата на Дороти цяла нощ.
Скоро го отваряше сам врата собствен ключ.
Всеки път, когато го виждах да отключва ключалката, тревогата ми се засилваше.
Опитах се да се убедя, че Дороти е щастлива. Може би е била доволна от вниманието му. Може би Алекс вършеше домакинската работа, която вършех. Може би просто ги съдех заради огромната разлика във възрастта.
Но Дороти спря да ми звъни.
Тя вече не махаше от прозореца и не излизаше да си провери пощенската кутия. Когато се обадих, тя не вдигна телефона.
Вместо това дойдоха кратки съобщения.
«Добре съм. Не се притеснявай».
Първият път, когато повярвах.
След като получих второто съобщение, гледах екрана няколко минути.
Дороти обикновено пишеше надълго и нашироко, добавяйки много ненужни подробности. Тя винаги поздравяваше, задаваше въпроси и ми напомняше да си облека палтото. Тя никога не е изпращала толкова кратки съобщения.
Обадих се пак.
Нямаше отговор.
Няколко минути по-късно се появи ново съобщение.
«Добре съм. Не се притеснявай».
Дума по дума едно и също.
Тези съобщения ми се сториха грешни.
И тогава един следобед пакетът, предназначен за Дороти, беше оставен по погрешка на верандата ми.
Взех кутията и я занесох в съседната къща.
Почуках няколко пъти, но никой не го отвори.
— Дороти? — Обадих се. — Това е Грета.
Тишина.
Почуках по-силно.
Няма реакция.
Алармата се монтираше и се върнах у дома за резервния ключ, който Дороти ми беше дала преди години в случай на спешност.
Ръцете ми трепереха, когато отворих вратата.
Къщата беше идеално чиста.
Твърде перфектно.
Никъде нямаше мръсни чинии, нямаше вестници на масата, а на любимия стол на Дороти липсваше обичайното одеяло.
Всичко изглеждаше спретнато подредено и напълно недокоснато.
Нито Дороти, нито Алекс са били в къщата.
— Дороти? — Обадих се отново.
И тогава чух звук.
От мазето се чуваше фино почукване.
Кръвта сякаш замръзна във вените ми и аз се втурнах надолу по стълбите.
Когато стигнах до последната стъпка, почукването се повтори.
— Дороти?! — извиках.
Отзад вратата на килера се чу слаб глас.
— Грета?
Втурнах се през мазето и хванах дръжката. Врата не се отвори.
— Тук съм, — казах. — Отдръпни се от вратата.
Веднъж ударих вратата с рамо, после втората. Старото дърво скърцало, но оцеляло. След третия удар резето излетя и вратата се завъртя навътре.
Дороти седеше на пода близо до купчина картонени кутии. Лицето й пребледня и с едната си ръка тя държеше глезена си. Наблизо лежеше преобърната дървена табуретка.
— Боже мой.
Потънах до нея.
—Наранен ли си?
—Ankle, — прошепна тя. — Паднах, докато се опитвах да взема нещо от горния рафт. Вратата се затвори с трясък и ключалката се заклещи.
—Колко време прекара тук?
— Вероятно около час.
Облекчението и яростта се сблъскаха в мен едновременно.
—Къде е Алекс?
—Той отиде в аптеката.
—И те оставих сам?
Дороти се намръщи.
—Той не знаеше, че слязох в мазето.
Помогнах й да се настани удобно и извадих телефона й. Но преди да успее да извика линейка, входната врата отгоре се затръшна силно.
— Дороти? — извика Алекс.
Бързи стъпки ръмжаха из къщата.
Когато се появи в подножието на стълбите, лицето му моментално побеля. От ръцете му падна хартиена торбичка от аптеката.
— Какво се случи?
—Оставихте осемдесет и три годишна жена сама в къща, където можеше да падне всеки момент, — внезапно изоставих.
Погледна Дороти и изтича до нас.
—I го нямаше само двадесет минути.
— Това беше достатъчно.
— Грета, — Дороти каза предупредително.
Алекс коленичи до нея. Ръцете му трепереха, докато преглеждаше глезена й.
— Прости ми, — той каза. — Трябваше да ти забраня да слезеш тук.
—Ти вече ми каза да не ходя в мазето, — Дороти призна. — Няколко пъти.
Затвори очи за миг, сякаш все още се смяташе за виновен.
Аз извиках за помощ. Докато чакахме, Алекс сложи сгънато одеяло под крака на Дороти и й заговори с тих, равномерен глас.
—Остани с мен, Дот. Лекарите вече са на път.
—Не умирам, — промърмори тя.
— Знам.
— Тогава спри да ме гледаш сякаш се случва.
Устните му се стегнаха и разбрах, че едва сдържа сълзите си.
