Луис само кимна — гърлото му се стегна. Гледаше как колата потегля под дъжда, после отново хукна.
Добяга до сградата задъхан и напълно мокър. Охранителят го огледа от глава до пети.
— Накъде? — попита сухо.
— На интервю… за позиция младши анализатор. В десет часа — каза Луис и погледна часовника си. Беше десет и десет.
Охранителят се намръщи.
— С този вид сигурен ли сте? — промърмори той, но като видя документа в ръката на момчето, все пак го пусна вътре.
Луис изкачи стълбите по две стъпала наведнъж, молейки се наум. Когато стигна до рецепцията, момичето зад плота го погледна така, сякаш е излязъл от ураган… което, в общи линии, беше почти истина.
— Дойдох за интервю с човешки ресурси, казвам се Луис Ерера — каза той, напразно опитвайки се да оправи косата си.
Рецепционистката набра нещо на клавиатурата, после го погледна равнодушно.
— Мистър Ерера, съжалявам. Процедурата приключи. Ръководството е строго относно точността.
— Закъснях само с няколко минути — опита да обясни Луис. — Помогнах на една дама, падна на улицата. Ако можех…
Тя го прекъсна с усмивка.
— Разбирам, но следващият кандидат вече е поканен. Можете да изпратите резюме за бъдещи възможности.
Тази фраза го удари като леден душ — по-студен и от дъжда, който го беше измокрил до кости. Луис усети как възел се стяга в стомаха му.
— Разбира се… благодаря — промълви той.
Излезе от сградата, стискайки плика в ръце; обувките му глухо тракаха по мокрия асфалт. Дъждът отслабваше, но небето оставаше сиво. Той се подслони под временен навес до затворено павилионче. Седна на пластмасова касетка, сложи плика на коленете си и пое дълбоко въздух, борейки се с паренето в очите.
— Може би трябваше да продължа да тичам… — помисли той с горчивина. Но веднага си спомни треперещата старица под дъжда. Не — не можеше да я остави там.
Извади телефона от джоба си, за да каже на майка си, че интервюто е провалено. В този момент устройството завибрира. Ново съобщение:
„Г-н Луис Ерера, моля, върнете се в сградата. Генералното ръководство иска спешно да ви види.“
Луис прочете съобщението два пъти, сигурен, че е грешка. Генералното ръководство? Той току-що кандидатстваше за базова позиция. Погледна отново екрана. Изпращач — корпоративен адрес. Преглътна. Сърцето му заби по-бързо.
Той бавно се изправи и тръгна обратно към сградата.
Същата рецепционистка, която го беше отпратила преди минути, се стресна, когато го видя да се връща — все така мокър.
— Ъ… генералното ръководство ме помоли да се явя — каза Луис, показвайки съобщението, а ръцете му трепереха.
Тя широко отвори очи, объркана. Провери нещо на компютъра и изражението ѝ се промени.
— Да… — каза тя по-дружелюбно. — Добре, можете да минете. Качете се до последния етаж с този асансьор.
Луис погледна частния асансьор с полирани стоманени врати и всичко му се стори прекалено. Колеба се секунда, после влезе. Докато се изкачваше, виждаше отражението си в металните стени: момче в подгизнали дрехи, с коса, залепнала за челото, и износени обувки. Не точно образът, който очакваш да видиш в кабинета на генералното ръководство.
Вратите тихо изскърцаха. Пред него — две големи дървени врати. Асистентка ги отвори и го пусна вътре.
Офисът беше просторен, с огромни прозорци от пода до тавана, разкриващи гледка към града, все още обвит в сиви облаци. Зад елегантно бюро, наведен над документи, седеше Артуро.
Луис застина, сякаш времето спря.
Артуро вдигна очи. На лицето му се появи искрена усмивка.
— Чаках те, Луис — каза той с топъл глас.
Младежът усети тръпка по гърба. Сега всичко стана ясно: това не беше просто човек в скъп костюм. Това беше човекът, който държеше цялата сграда.
— М-моля, седнете — добави Артуро и посочи стола пред бюрото.
Луис седна внимателно, стараейки се да не капе вода върху килима.
— Майка ми е добре — започна Артуро. — Лекарят каза, че е само леко падане на кръвното, нищо сериозно. Благодарение на теб тя бързо попадна в болница.
Луис издиша — не можеше да скрие облекчението.
— Радвам се да го чуя, сър. Направих това, което би направил всеки.
Артуро се усмихна.
— Повярвай ми — не. Днес всички бързаха. Всички имаха „нещо важно“. Само ти спря.
Той взе папката с документи на бюрото и я завъртя към Луис.
— Ето досието ти. Попаднало е в човешки ресурси преди няколко седмици. Можеше да се изгуби сред много други, но днес се оказа в ръцете ми.
Луис видя името си на корицата. Усети смесица от неудобство и надежда.
— Виждам, че си учил и работил едновременно — продължи Артуро, прелиствайки листовете. — Грижил си се за болна майка и въпреки това си взел диплома. Виждам усилия. Жертви. И, по-важното… днес видях нещо, което не се пише в резюме.
Настъпи тежка тишина. Навън дъждът меко почукваше по стъклата.
— Луис — попита внезапно Артуро, — кажи ми честно: ако можеше да се върнеш назад, знаейки, че ще изпуснеш интервюто, пак ли би помогнал на майка ми?
