Възрастната жена продължаваше да се опитва да ме заобиколи.
— Дрю, ела при мен… — молеше тя отчаяно. — Запазила съм всичките ти неща. Всичко е при мен.
— Какви неща? — попитах рязко.
Тя леко повдигна огромната чанта, след което отново я притисна към гърдите си.
— Дрехите му… Играчките му… Ще му трябват.
Страхът в мен вече се смесваше с объркване, но дори за миг не възнамерявах да сваля защитата си.
Първи при нас стигна мъжът от алеята. Беше около четиридесетгодишен, широкоплещест и държеше телефон в ръката си.
— Имате ли нужда от помощ? — попита той.
— Тази жена не оставя сина ми на мира — обясних задъхано. — Опита се да ни убеди да отидем с нея в дома ѝ.
Възрастната жена отчаяно поклати глава.
— Тя ми го отне… Тя ми открадна Дрю…
Мъжът веднага застана между нас.
— Госпожо, моля ви, отстъпете назад.
— Аз съм неговата майка! — настоя тя.
— Не! Вие не сте неговата майка! — отвърнах рязко.
Тони вече плачеше.
Коленичих до него и силно го прегърнах.
— Всичко е наред, миличък. Аз съм тук.
Жената ни гледаше с толкова дълбока и непоносима болка, че за миг под гнева ми се прокрадна странно чувство на тревога. Но тогава не можех да си позволя съжаление. Единственото, което имаше значение, беше безопасността на сина ми.
Няколко минути по-късно в парка пристигнаха двама полицаи.
Жената полицай, която се представи като офицер Руис, се приближи към мен и Тони. Нейният колега се отправи към възрастната жена, която вече нервно обикаляше около пясъчника.
— Разкажете ми спокойно какво точно се случи — каза офицер Руис.
Разказах всичко от самото начало.
Работният имейл.
Трите минути, през които бях разсеяна.
Шепотът край пясъчника.
Тежката чанта.
Настойчивото ѝ желание да отидем в чуждия апартамент.
Докато говорех, чувството за вина все по-силно стягаше гърлото ми.
— Обърнах се за малко… — признах тихо. — Изобщо не трябваше да гледам телефона си.
Офицер Руис погледна Тони, който беше плътно притиснат до мен.
— Били сте достатъчно близо и сте реагирали навреме — каза тя спокойно. — Сега най-важното е да установим коя е тази жена и защо е заговорила детето ви.
Междувременно колегата ѝ помоли непознатата да покаже документ за самоличност.
Възрастната жена започна трескаво да опипва джобовете на жилетката си, като с всяка изминала секунда изглеждаше все по-разтревожена.
— Оставила съм ги у дома… — промълви тя. — Трябва да заведа Дрю вкъщи, преди да се стъмни.
Офицер Руис насочи поглед към тежката чанта.
— Госпожо, ще трябва да проверим какво има вътре.
— Не.
Жената рязко притисна чантата към гърдите си.
— Има ли вътре нещо опасно? — попита офицерът.
— Не. Там са неговите неща.
— Тогава, моля, оставете чантата на земята.
Въпреки крехката си фигура, жената я държеше с изненадваща сила. Дишането ѝ беше тежко, пресекливо и накъсано.
— Веднъж вече ми го отнеха… — разплака се тя. — Няма да позволя на никого да ми го отнеме отново.
Двамата полицаи си размениха кратък поглед.
Мъжът говореше спокойно и с необичайна мекота.
— Никой няма да ви отнеме никого. Просто трябва да видим какво носите.
След няколко напрегнати секунди пръстите на жената бавно се отпуснаха.
Полицаят внимателно постави тежката чанта на земята и разкопча ципа.
Несъзнателно задържах дъха си.
Очаквах вътре да видя въже. Оръжие. Лекарства. Или нещо друго, което окончателно да потвърди най-страшните ми подозрения.
Но вместо това полицаят извади старо детско одеяло.
То беше избледняло жълто, а по краищата му бяха извезани малки сини звездички.
Под него лежаха миниатюрни детски ризи, меки текстилни пантофки, дървена дрънкалка и плюшено мече с едно липсващо копче вместо око. Всички дрешки изглеждаха много стари, пожълтели от времето, но бяха сгънати с невероятна грижа.
В чантата имаше и снимка.
Офицер Руис я взе и се загледа внимателно.
На фотографията беше същата жена, само че с десетилетия по-млада. Стоеше до детска количка и се усмихваше на бебе, облечено в син пуловер.
На гърба на снимката, с почти избледняло мастило, беше написано:
„Дрю. Пролетта на 1986 година.“
Изведнъж ми се стори, че целият парк е притихнал.
Клара протегна ръка към Тони.
— Виждате ли? Това е той…
Изражението на офицер Руис видимо се промени.
Тя спокойно попита жената как се казва.
— Клара.
— Клара, къде живеете?
— На улица Мейпъл… Горе.
Другият полицай се свърза по радиостанцията с дежурния.
Само след миг лицето му омекна.
— На този адрес няма регистриран неин апартамент — каза тихо той. — Но на около километър и половина оттук се намира центърът за грижи „Роуз Хейвън“. Преди около четиридесет и пет минути оттам са съобщили за изчезнала пациентка.
Гневът ме напусна толкова внезапно, че усетих как краката ми омекват.
Офицер Руис клекна пред Клара.
— Вие живеете в център „Роуз Хейвън“, нали?
Клара намръщено поклати глава.
— Не. Живея с Дрю.
Офицерът внимателно зададе още един въпрос.
