Година след смъртта на майка ми се върнах у дома и заварих куфарите си до вратата, а в хола лежеше непозната жена, облечена в халата на покойната ми майка. Новата приятелка на бившия ѝ ухилено ми обясняваше, че е време да се изнасям, но тя дори не подозираше в чия къща всъщност се намира.
Разтворих входната врата и след мен се търкулна куфарът. В къщата миришеше на евтин парфюм и на нещо мазно. Това беше неправилно. Майка ми винаги държеше дома чист, топъл и уютен.
След това видях два големи куфара, подредени прилежно до вратата. Моите куфари. Вкамених се. Пулсът ми биеше в ушите.
Някой беше влязъл с взлом? Не. Вратата не беше разбита. Къщата изглеждаше обитавана. Тогава чух звука от телевизора.
Направих крачка към хола и застинах.
Жена седеше на дивана, кръстосала крака, и се ухилваше. В едната ръка държеше чаша вино, а в другата — дистанционното, и сменяше каналите, сякаш това място ѝ принадлежи. Но най-ужасното?
Тя беше с халата на майка ми.
Жената се обърна към мен и ме огледа от глава до пети, сякаш бях поръчка за доставка, която не е искала.
— О, — каза тя с усмивка. — Върна се по-рано, отколкото очаквах.
— Коя сте вие? — гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото предполагах.
Тя се отпусна на дивана още по-спокойно.
— Аз съм Ванеса. Годеницата на Рик.
Рик. Бившият на майка ми. Мъжът, на когото позволих да остане тук от уважение към последното ѝ желание.
Стиснах челюст.
— Къде е Рик?
Ванеса отпи от виното, изглеждайки напълно доволна от себе си.
— О, заминал е по работа. Но ми е разказвал за теб. — Тя постави чашата върху масичката за кафе — масичката на майка ми. — Виж, скъпа, говорихме с Рик и наистина имаме нужда от малко пространство за нас двамата. Разбираш ме, нали?
Вгледах се в нея. Мозъкът ми отказваше да приеме думите ѝ. На нея ѝ трябваше това пространство?
— Това е моят дом — казах бавно.
Ванеса се засмя.
— О, мила. Разбирам, че Рик е постъпил мило, като ти е разрешил да останеш тук, но стига толкова. Ти вече си голяма жена. Време е да продължиш напред.
Стиснах зъби.
— Рик не е собственик на тази къща.
Тя махна с ръка пренебрежително.
— О, скоро ще уредим всички тези юридически дреболии. Всъщност адвокатът ще е тук след около час, за да ти обясни всичко.
Ръцете ми трепереха, едва ги удържах. Юридически дреболии?
Рязко си поех въздух. Ванеса ме наблюдаваше, чакайки сълзи, молби, гняв — нещо, което да може да осмее. Не ѝ дадох нищо от това. Вместо това срещнах самодоволнения ѝ поглед и казах:
— Тогава ще почакам.
Усмивката на Ванеса за миг трепна. Само за миг. После сви рамене.
— Както искаш.
Седнах в креслото срещу нея, скръстих ръце, сърцето ми блъскаше. Тя отново се ухили и се върна към телевизора, държейки се така, сякаш аз съм тази, която се е натрапила в живота ѝ.
Спомних си как седях в болничната стая, мълчах и чаках. Гласът на майка ми беше слаб, но ръката ѝ стискаше моята.
— Тази къща е твоя, мило — прошепна тя. — Уредила съм всичко. Няма да се тревожиш за нищо.
Преглътнах сълзите.
— Добре, мамо.
Тя въздъхна и хвърли поглед към вратата. Знаех за кого мисли. За Рик.
— Само… не го гони веднага — промърмори тя. — Нуждае му се време, за да се оправи с нещата.
Исках да ѝ кажа, че Рик е имал години да се „оправя с нещата“. На четиридесет и две беше, безработен и „се оправяше“ през цялото време, откакто го познавах.
Но майка ми умираше. Не можех да споря с нея.
Затова кимнах.
— Няма.
Тя се усмихна, отново стисна ръката ми и затвори очи. Седмица по-късно я нямаше.
Изпълних последното ѝ желание, и това беше моята грешка. Рик не си тръгваше.
Първо каза, че му трябва месец, докато „стъпи на крака“. После този месец стана три. Трите станаха шест.
Едва се държах — скърбях, работех, опитвах се да се оправя с колежа — а Рик? Държеше се така, сякаш всичко тук е негово.
В началото беше дреболии. Седеше на нейното кресло, превключваше каналите, сякаш беше царят на къщата. Оставяше бирени кенове на плота. Правеше забележки за това какво „трябва“ да правя с неговото пространство.
После започнаха по-сериозните неща. Един ден открих, че снимките на майка ми са изчезнали от камината. В друг — че води хора у дома, без да ме пита.
Когато заминах за подготвителната програма в колежа, се чувствах чужда в собствения си дом. Но все още си мислех: може би, когато се върна, той най-накрая ще си тръгне.
Сега, гледайки Ванеса, седнала в хола ми с халата на майка ми, разбрах едно. Рик никога не е планирал да си тръгва.
И вече смяташе мен за гост.
Седях със скръстени ръце и гледах екрана на телевизора, а Ванеса се правеше, че не съществувам.
Рик се върна около двадесет минути преди това, самодоволен и доволен, сякаш вече беше победил. Едва ме удостои с поглед, просто целуна Ванеса по бузата и се стовари на дивана до нея.
— Е, предполагам, че вече е чула новината — каза той, кимвайки към мен.
Ванесa се засмя.
— Да, и я прие толкова добре.
Рик протегна ръце над главата си, сякаш това беше пореден ленив ден в неговия дом.
— Мъниче, не усложнявай нещата. Дадохме ти достатъчно време. Надявахме се да реагираш по-зряло.
На вратата се звънна. Станах.
— Това ще е адвокатът.
Рик се намръщи.
— Какво?
Минах покрай него, отворих вратата и пуснах вътре мъж. Беше по-възрастен, в строг костюм и с кожен куфар. Едва хвърли поглед на Рик, преди да извади дебел пакет документи.
— Казвам се мистър Томпсън — каза той. — Бях адвокат на майка ви. — Обърна се към мен. — Вие сте законният собственик на тази къща. Тези документи го потвърждават.
Усмивката на Рик изчезна.
— Почакайте, какво?
Мистър Томпсън прелистваше документите спокойно и методично.
— Завещанието на майка ви е пределно ясно. Тази собственост, както и всички активи, принадлежат изцяло на нейната дъщеря. — Той нагласи очилата си и погледна право към Рик. — Вие нямате никакви законни права върху този дом.
Ванеса се изправи от седнало положение.
— Това е невъзможно — изсъска тя. — Рик ми каза… — Тя се обърна към него, присвивайки очи. — Ти ми каза, че мястото е твое.
Лицето на Рик пребледня.
— Аз… тоест, мислех, че…
— Излъга ли ме? — изкрещя Ванеса.
Рик заекна, но тя вече беше грабнала чантата си.
— О, не, няма да стане — просъска тя, изправяйки се. — Замеси ме в цялата тази история, а този скапан дом дори не е твой? — Тя фучеше покрай мен, но в очите ѝ вече нямаше надменност. Само срам.
— Махам се оттук — промърмори и се запъти към вратата.
Рик хукна след нея.
— Бебчо, почакай…
Вратата се тресна.
За първи път тази вечер Рик изглеждаше нервен. Обърна се отново към мен.
— Виж, мъниче…
Вдигнах ръка.
— Спри да ме наричаш „мъниче“.
Той въздъхна, потърка лице.
— Добре, добре, послушай. Можем да измислим нещо. — Жестикулира къмоколо. — Живея тук вече година. Това би трябвало да значи нещо.
Мистър Томпсън нагласи отново очилата си.
— Всъщност, значи. Вие незаконно заемате тази собственост без договор за наем. Ако не напуснете доброволно, собственичката има пълното право да поиска повдигане на обвинения за незаконно влизане и обитаване.
Рик преглътна.
— Обвинения? — повторих, леко накланяйки глава. — Това вариант ли е?
Очите на Рик се разшириха.
— Хайде, да не полудяваме сега.
На вратата се почука. Този път не се наложи да се движа — мистър Томпсън отиде. Отвори и видя двама униформени полицаи.
— Господине — обърна се единият към Рик. — Имате 24 часа да напуснете имота.
Рик прокара ръка през косата си, гледайки ту мен, ту тях.
— И къде, според вас, трябва да отида?
Свих рамене.
— Не е мой проблем.
Полицаят пристъпи напред.
— Господине, предлагам ви да започнете да събирате багажа си.
Рик не спори повече.
Същата вечер седях в стаята си и слушах звука от отварящи се чекмеджета, влачени по пода торби и местени кутии. Мислех, че ще почувствам облекчение, победа или гняв.
Но не чувствах нищо.
Легнах на леглото и се загледах в тавана. Беше нужен цял един година, за да стигнем дотук. Цяла година гледах как Рик завзема дома ми, държейки се така, сякаш аз съм единствената, на която не ѝ е мястото тук.
Вече не беше така.
Явно съм заспала, защото, когато отворих очи, в къщата цареше тишина.
За пръв път от година домът беше само мой.
Седнах в средата на стаята и се огледах. Тишината не беше страшна. Беше спокойна.
Приближих се до камината. Снимката на майка ми беше на мястото си. Бях я намерила в чекмедже, натъпкана зад куп ненужни боклуци на Рик. Прекарах пръсти по рамката.
— Успях, мамо — прошепнах.
Някои хора приемат добротата за слабост. Но да се защитиш? Именно така си върнах силата.
