Два дни преди сватбата ми годеникът ми Робърт ме изненада с новина — наложи му се да замине в неочаквана командировка. Нещо не беше наред и когато обаждането от шефа му не се потвърди, тръгнах след него. Това, което открих, изобщо не беше това, което очаквах, и ме накара да се усъмня в доверието, любовта и в човека, за когото се канех да се омъжа.
Когато навърших тридесет, почувствах нарастващ страх, че никога няма да се омъжа. Притеснявах се, че любовта ме е подминала. Но ето ме тук — само на два дни от това да стана съпруга.
Беше като сън. Щях да започна нова глава от живота си с Робърт — човекът, който открадна сърцето ми и ми показа каква може да бъде любовта в действителност. Робърт беше всичко, което някога съм искала: умен, мил и безкрайно добър.
Дори когато бях разстроена, той можеше да ме разсмее с глупавите си шеги или топлата си усмивка. Чувствах се цяла.
Но тази радост се изпари в момента, в който Робърт влезе в спалнята. Тревожното изражение на лицето му ме накара да замръзна. Нещо беше не наред.
„Какво стана?“ попитах аз, щом видях притеснението му.
Робърт се поколеба, като потърка тила си. „Катрин, много съжалявам, но трябва да замина по работа.“
„Какво?“ казах аз, присвивайки вежди. „Но сватбата ни е след два дни.“
„Знам,“ каза той с мек глас. „Обещавам, че ще се върна навреме. Може би дори в нощта преди сватбата.“
„Сериозно ли? Оставяш ме сама точно сега?“ Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, но не можех да го спра.
Робърт въздъхна и се приближи. „Нямаше да тръгна, ако не беше важно. Всичко вече е планирано, така че нищо не би трябвало да се обърка. Съжалявам, че се получи така, но наистина трябва да отида.“
„Но защо?“ попитах, усещайки как лицето ми пламва. Думите ми заседнаха; опитвах се да овладея емоциите си.
Робърт ме притегли към себе си и ме прегърна силно. „Мразя да ти причинявам това, но цял живот е пред нас. Винаги ще бъда до теб, Катрин.“
„Кой ще пътува с теб?“ попитах вече по-тихо.
„Травис. Затова е толкова важно“, каза той. Знаех, че Травис е неговият шеф, и го разбирах. И въпреки това ми идваше да изкрещя като дете. Но се сдържах. Все пак бях възрастна.
„Добре,“ казах след дълга пауза. „Но помисли как ще компенсираш това, докато те няма.“
Робърт тихичко се засмя, устните му докоснаха челото ми. „Добре,“ каза той. После се обърна и започна да си събира багажа.
Робърт се движеше бързо, сгъваше дрехи и ги подреждаше в чантата. Аз останах да седя на леглото и мълчаливо да го наблюдавам, надявайки се да се откаже. Всяка вещ, която прибираше, ми се струваше като още една крачка далеч от мен.
Погледът ми падна на края на леглото, където лежаха самолетните му билети. Вниманието ми привлече дестинацията.
Не мислех, че компанията му работи в този град. Може би се разширяват, помислих си, опитвайки се да се убедя, че има някакъв смисъл.
Когато свърши, го изпратих до вратата. Той ме прегърна силно, целуна ме за довиждане и си тръгна. Няколко минути по-късно телефонът ми завибрира.
Като видях името на Травис, сърцето ми подскочи. Защо ми звъни? Да не би да се е случило нещо с Робърт?
„Ало? Всичко наред ли е?“ попитах, а гласът ми трепереше, докато стисках телефона.
„Всичко е наред,“ отговори спокойно Травис. „Просто исках да ти кажа, че няма да мога да дойда на сватбата ти. Ще бъда в командировка извън града. Но все пак бих искал да изпратя на теб и Робърт подарък. Как мога да ви го предам?“
Стомахът ми се сви. „Чакайте, Робърт ще се върне за сватбата, нали?“ попитах, объркана.
„Катрин, не разбирам съвсем какво имаш предвид,“ каза озадачено Травис. „Никога не бих изпратил Робърт в пътуване толкова близо до сватбата му. Той ли ти каза, че съм го направил?“
Замръзнах, опитвайки се да измисля какво да кажа. „О, не. Сигурно съм разбрала погрешно,“ казах бързо. „Ще ви кажа за подаръка.“
„Добре,“ каза Травис, тонът му беше несигурен. „Кажи ми, ако ти трябва нещо.“ После затвори.
Без да се замислям, грабнах чантата си, портмонето и палтото, като оставих всичко останало. Докато карах към летището, мислите ми препускаха.
Робърт ме беше излъгал. Не знаех защо, но ми трябваха отговори. Неопределеността беше непоносима.
Ръцете ми трепереха, когато си купувах билет за неговия полет. За щастие все още имаше свободни места.
На проверката се опитвах да събуя обувките и да сваля якето, усещайки, че всички ме гледат.
След като минах, скрих косата си под качулката и сложих слънчеви очила. Огледах зоната за изчакване и тогава го видях.
Робърт седеше до гейта, с наведена глава, и гледаше в телефона си. Седнах достатъчно далеч, за да не ме забележи, но достатъчно близо, за да го следя.
Когато обявиха полета, му позволих да се качи пръв. Сърцето ми блъскаше, когато го последвах в самолета, държейки се на разстояние.
Не можех да повярвам, че го правя, но трябваше да знам истината. Полетът ми се стори безкраен. Всеки път, когато Робърт помръдваше на седалката си, се чудех за какво мисли.
Когато кацнахме, пак го видях и го последвах навън. Той хвана такси и аз направих същото.
„Следвайте онази кола, но дръжте дистанция,“ казах на шофьора. Той ме погледна любопитно, но кимна. Пулсът ми се ускори, докато се движихме.
Колата спря пред малка къща в тих квартал. Помолих шофьора да спре няколко къщи по-нататък и бързо му платих.
Скрита зад едно дърво, наблюдавах как Робърт излиза от таксито. Той се поколеба пред вратата, после почука.
Задържах дъха си и го гледах внимателно. След миг вратата се отвори и някой пристъпи напред.
От позицията ми зад дървото не можех да видя кой е, но от силуета му гърдите ми се стегнаха. А после, за мое неверие, Робърт влезе вътре.
За момент замръзнах. Събрах смелост и се промъкнах към къщата.
Ръцете ми трепереха, когато надникнах през съседния прозорец — дъхът ми замъгли стъклото. От видяното коленете ми омекнаха.
Робърт беше вътре и седеше с жена, която не познавах. Наведе се и я прегърна така, както винаги прегръщаше мен.
Сълзи замъглиха погледа ми и се стекоха по лицето ми, а сърцето ми се разби на парчета. Не можех да повярвам на това, което виждам.
Не знам колко време стоях там — вцепенена и трепереща. Звукът от отварящата се входна врата ме върна в реалността.
В паника се хвърлих в храстите, навеждайки се ниско, за да не ме забележат. От укритието си наблюдавах как Робърт излиза навън, лицето му беше нечетимо. Той се качи в друго такси и си тръгна, без да се обърне.
Събрах цялата си смелост, излязох и отидох до вратата. Краката ми трепереха, а гърдите ми се свиваха, докато вдигнах ръка да почукам.
След няколко мига вратата отвори същата жена, която бях видяла. Погледна ме притеснено, но изражението ѝ омекна, когато забеляза сълзите по лицето ми.
„Добре ли сте? С какво мога да помогна?“ попита тя нежно, гласът ѝ беше спокоен.
Тежко преглътнах, трудно намирайки думите. „Аз съм годеницата на Робърт,“ казах, а гласът ми трепереше. „След два дни трябва да му стана жена.“
Очите ѝ се разшириха от шок. Тя протегна ръка към касата на вратата, за да се задържи. „Моля, влезте.“ Отдръпна се встрани и ме покани вътре.
Поведе ме към кухнята, изтегли стол за мен и ми подаде чаша вода.
Отпих бавно, ръцете ми трепереха. Тя седна срещу мен — лицето ѝ оставаше добро, но предпазливо.
„Знам как трябва да изглежда това,“ каза тя след минута мълчание. „Но обещавам, не е това, което си мислите. Казвам се Лиз. Аз съм първата любов на Робърт.“
Тези думи ме удариха като юмрук в стомаха. „Това не го прави по-лесно,“ казах, стискайки чашата. Мислите ми се въртяха в вихър от гняв и объркване.
Лиз въздъхна и се наведе напред, тонът ѝ беше равен. „Той не ти е изневерявал, ако това те тревожи. Когато Робърт беше по-млад… той не беше мъжът, когото познаваш сега.“
„Какво искате да кажете?“ попитах, а гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках.
„Връзката ни не беше здрава,“ отговори просто Лиз. „Той трябваше да поправи нещо в себе си. Дойде тук, за да се извини.“
„Да се извини? Защо сега? Защо точно преди сватбата ни?“ попитах, а гърдите ми отново се стегнаха.
„Защото не искаше да носи тежестта на грешките си в бъдещето си с теб,“ каза Лиз. „Той ми каза, че те обича дълбоко. Искаше да се примири с миналото си, за да не повлияе на съвместния ви живот.“
Поклатих глава, гласът ми трепереше. „Защо не ми каза? Защо ме излъга?“
Лиз ми се усмихна с разбиране. „Всички ние носим в себе си неща. Някои споделяме, други — не. Аз съм щастливо омъжена и имам две деца. Робърт говореше за теб така, сякаш ти си целият му свят. Ще направите един друг щастливи. На нас не ни е било писано да сме щастливи заедно, но ти и Робърт ще бъдете.“
Бавно кимнах, без да знам какво да чувствам. Лиз ми предложи да остана до полета си.
Когато се запознах със семейството ѝ, видях в очите ѝ любовта към съпруга ѝ. Това ми напомни за това, което чувствах към Робърт. Постепенно започнах да се успокоявам.
Прибрах се у дома точно когато се разсъмваше. Робърт ме чакаше на вратата, лицето му беше разтревожено. Щом ме видя, ме прегърна силно.
„Катрин, къде беше?“ попита той напрегнато. „Много се тревожех. Звънях ти толкова пъти, а ти не отговаряше. Помислих си, че се е случило нещо.“
Поколебах се, без да знам откъде да започна. „Това не… Не знам какво да кажа,“ признах най-накрая.
Робърт леко отстъпи назад, но ръцете му останаха върху раменете ми. „Тогава позволи ми аз да започна. Аз те излъгах,“ каза той. „Не бях в работна командировка…“
„Знам,“ прекъснах го, гледайки го в очите.
Той кимна, в лицето му се четеше съжаление. „Съжалявам, че те излъгах. Трябваше да ти кажа, но кълна се, не съм направил нищо лошо.“
„Знам,“ казах меко. „И аз съжалявам.“
Робърт се намръщи. „Защо се извиняваш?“
„Защото се усъмних в теб,“ казах, а гласът ми трепереше. „Проследих те, след като Травис се обади и каза, че не си с него. Отидох до дома на Лиз. Говорих с нея. Тя ми обясни всичко.“
Лицето на Робърт омекна. „Катрин, обичам те,“ каза той. „Само теб. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб.“
Почувствах как тежестта се свлече от гърдите ми. „Знам. Сега съм сигурна,“ казах, навеждайки се напред, за да го целуна.
Кажете ни какво мислите за тази история и я споделете с приятелите си. Може би ще ги вдъхнови и ще направи деня им по-светъл.
