У Филип нямаше нищо, освен фамилия. Без пари, без имоти, без привилегии – само гръмко потекло и поразителна външност.
Гръцки принц с разбита съдба, офицер без собствено състояние, той бе свикнал да живее на лек багаж и да бъде желан във всеки пристанищен град. Жените го обожаваха, а той – свободата. Докато на хоризонта не се появи млада принцеса, влюбена в него още като тийнейджърка.
Елизабет от малка е знаела: той ще бъде нейният. Тя не избира по сметка, избира по сърце – и така обрича себе си на живот до мъж, който иска всичко, но не и да се подчинява.
Когато тя става кралица, той автоматично се оказва в сянка. В нейно име се отказва от кариерата си, сменя вярата си, жертва амбициите си – но никога не прощава напълно този компромис. Вътре в него всичко кипи. Навън – играе ролята на идеалния съпруг.
Но зад стените на двореца е друг. Балерини, актриси, дами от висшето общество – той не се старае особено да крие забежките си. Кралицата знае. Разкъсвана е между гняв и любов. Веднъж дори хвърля по него обувки. По-късно обаче се научава на сдържаност – не защото прощава, а защото умее да стои над болката.
Филип е ядосан на съдбата, на положението си, на факта, че никога няма да бъде „първият“. У дома доминира, но щом прекрачи вратата – е просто „принцът до кралицата“. Това го унижава и той избухва. Забранява на слугите да пипат нещата му, сам носи куфара си, сам шофира. Дори кафето си прави лично – сякаш доказва, че поне над нещо още има власт.
Той презира собствената си „безполезност“, която сам е избрал. Получил е всичко, което е искал – статус, привилегии, близост до властта – и не знае какво да прави с това.
Тя обаче обича. Винаги. Дори когато я унижава. Дори когато крещи. Дори когато изневерява. Тя търпи. Не от слабост – от преданост. Короната за нея не е само символ на власт, а и кръст. Съпружеският дълг е свещено обещание. Никога не се оплаква, не изнася мръсното пране извън двореца. В нейния свят няма място за слабост.
Слугите чуват скандалите, придворните знаят за похожденията му, но публичен разрив няма. Елизабет II е кралица дори в страданието си. На нея са ѝ внушавали, че мъжът може да изневерява, без това да означава, че е разлюбил. Може би го приема като даденост. Може би просто не иска да разруши нещо, което гради от тийнейджърските си години. А може би наистина не може да не обича.
С възрастта той става още по-несносен. Всичко, заради което е жертвал, престава да носи удовлетворение. Унижава тези, които стоят по-ниско от него в йерархията, само и само да усети превъзходство. Иска власт, но остава до жената, която олицетворява система, в която той винаги ще е второстепенен.
Тя никога не повишава тон. Мълчанието става нейната броня. Любовта – нейната слабост и нейната сила.
Филип умира на 99. Елизабет го надживява. Мълчалива, сдържана, все така вярна.
Съюзът им не е за щастие, а за избор и дълг. Тя го избира – и остава с този избор до самия край.
