Бедно момче, което работело в склад до затворен магазин за велосипеди, забелязало, че всеки ден в магазина неизменно влиза рошаво куче. Воден от любопитство къде отива, един ден то го проследило и разкрило съкрушителна тайна.
18-годишният Крис беше опитен работник на пазара и бе виждал немалко улични животни. Но Оли, шиба-ину, беше съвсем различен. Той беше дружелюбен, възпитан и прекалено поддържан, за да е бездомно куче.
Когато Крис за пръв път срещна Оли, го завари да стои пред затворения магазин за велосипеди и просто да гледа през огромните стъклени витрини. Приятелите му от работа му разказаха, че кучето принадлежало на собственика на магазина, който внезапно спрял да идва на работа в продължение на няколко седмици.
Крис се разстройваше всеки път, когато виждаше бедното куче. Той обичаше кучетата и го дразнеше как някой може да изостави любимия си питомец на улицата и просто да изчезне. Затова един ден, преди да тръгне към кафенето за обяд, погали пса по главата и нежно каза: „Здрасти, Оли… Искаш ли сандвич, момче?“.
От този ден нататък любопитният пес тичаше към Крис всеки обеден час, размахвайки развълнувано опашка при вида на кутията с обяда му. Но вместо да изяде закуската, песът я грабваше и изчезваше със стиснатото в челюстите лакомство…
Наблюдавайки как Оли всеки ден избягва с храната, а после се връща на същото място чак до затварянето, Крис изпитваше безпокойство и любопитство. Първо предположи, че Оли може би някъде има новородено котило и взима храна, за да го храни. Но Оли беше мъжко куче и необичайното му поведение не се побираше в главата му.
С всеки изминал ден Крис се тревожеше все повече, докато наблюдаваше как жизнеността на помияра угасва. Някога лъскавата козина на Оли стана матова, и изглеждаше, че нещо неизвестно го тревожи. Крис дори си помисли, че може да е свързано с изоставянето му, но не успя да определи нищо.
„Къде отнася храната, без дори да отхапе?“
Веднъж по време на обяд Крис гледаше как Оли маха с опашка, развълнувано се облизва при вида на сандвича, но, както обикновено, го грабва и побягва. Това накара Криса да се замисли и да се разтревожи.
„Ако Оли няма кученца, а стопанинът му го е изоставил, тогава откъде взима храна всеки ден?“ — подозираше той.
„Оли, къде отиваш?“ — извика Крис и се втурна след кучето. Но шавракът не забави ход и не се обърна, а просто изчезна от пазара, оставяйки Криса в облак прах.
„Странно куче!“ Смутен и объркан, Крис поклати глава и се върна на работа, без сили да се отърси от мисълта, че Оли пак избяга с храната.
През главата на Криса минаха няколко предположения накъде ходи кучето всеки ден, но не успя да стигне до нищо.
Когато Крис свърши смяната си и излезе на мразовития нощен въздух, за да се прибере, забеляза Оли, седнал до затворения магазин за велосипеди. Очите на пса бяха приковани във витрината и той тихо изскимтя, щом видя приближаващия се Крис.
Сърцето на Крис се сви при вида на бедния самотен пес, който през последните дни му беше станал много скъп. Връзката между тях се засилваше, и Крис разбра, че Оли не е просто странно куче.
Той беше предан и любящ приятел, трогнал сърцето му, а видът на Оли, седнал тук — самотен и тъжен — докосна най-нежните струни на душата на Крис. Той осъзна, че трябва с нещо да му помогне.
Приближавайки се до Оли, Крис мълчаливо си обеща никога повече да не позволява на бедното животно да се чувства самотно. Коленичи, нежно погали Оли по главата с натежало сърце и прошепна: „Не си сам, приятелю! Аз съм тук за теб“.
Състраданието и грижата към Оли подтикнаха Криса към трудно решение — да вземе бедния пес у дома. Но на пътя му се изпречи малък проблем. Крис живееше под наем с приятелката си Мила, която не обичаше особено домашни любимци, особено кучета.
Крис разбираше, че да доведе куче у дома е рисковано, и че приятелката му едва ли би се съгласила. Но не можеше да остави клетника сам на улицата.
Затова вечерта той тихо се приближи до кучето и му предложи бисквитка, а после закопча каишка за нашийника. Оли се уплаши и опита да се изскубне, но Крис го успокои и го поведе със себе си.
Сърцето на Крис биеше силно от радост и тревога, докато вървеше с Оли към дома. Знаеше, че Мила няма да е във възторг от новото попълнение в семейството им. Но той вярваше в решението си и беше решен по някакъв начин да я убеди да оставят кучето.
С всяка крачка Крис си обещаваше да осигури на Оли сигурно убежище. Но сърцето му се сви, щом се прибра и срещна разярения поглед на приятелката си. Мила беше извън себе си от ярост, когато видя кучето.
„Какво прави това куче тук?“ — възмути се Мила, щом Оли подаде муцуна иззад краката му и я погледна с големите си кафяви очи, блестящи от отчаяние.
„Махни това животно“, добави тя, отстъпвайки назад с отвращение.
„Мило, няма кой да се погрижи за него… и той не иска нищо лошо, разбираш ли? Моля те, можем ли да го вземем? Изоставен е, намерих го на пазара… Само го погледни — толкова е прекрасен пес, сигурна съм, че ще се влюбиш в него… просто му дай малко време, мило… моля те. Той има нужда от нас… нуждае се от любящ дом, а в апартамента ни има достатъчно място.“
Но Мила беше твърде раздразнена и инатлива, за да слуша повече.
„Искаш да се будим от сутрешния му вой, да ни прогризва мозъците, за да го водим на разходка, Крис? В ума ли си? Не можеш просто да доведеш тук някакво бездомно куче… Това не е приют за животни. Имаме си достатъчно проблеми и едва се справяме. Няма как да го вземем“ — изкрещя тя на Крис.
„И аз няма всяка сутрин да ставам с плик в ръка и да очаквам, че ще събирам пресни, топли акита, ясно? И това животно ще пуска много козина… само виж колко гъста е. Знаеш, че съм алергична към кучета… и не искам да ме ухапят. Слушай, няма да приема това куче у дома, и точка. Махай го оттук, преди да съм си тръгнала.“