Аз оплаквах брака си, защото знаех, че той вече окончателно е приключил.
След седмица Алексей се върна.
Беше почернял от слънцето и носеше за дъщеря ни магнитче с изображение на древногръцка колона.
Влезе у дома така, сякаш нищо не се беше случило.
Остави куфара до вратата, прегърна ме, а от него се носеше мирис на море и на чужд душ-гел.
— Е, как се справихте без мен?
Погледнах го спокойно.
— Подадох молба за развод.
Той застина на място.
Усмивката му изчезна мигновено.
— Какво каза?
— На основание брачния договор. Точка 4.3. Всички доказателства вече са заверени при нотариус. Първото съдебно заседание е след един месец.
Той бавно се отпусна на един стол.
Дълго мълча.
После тихо попита:
— Следеше ли ме?
— Не. Сам остави папката в гаража. И дори не я беше затворил.
— Това беше грешка… Лена, имаме дъщеря. Можем да поговорим спокойно. Марина… тя не означава нищо. Просто едно увлечение.
— За мен означава много. И за договора също.
Той започна да се оправдава.
Говореше за „криза“, за „натрупана умора“, за това колко трудно било да бъдеш със същия човек толкова години. После добави, че и аз съм станала по-студена и по-отдалечена.
Изслушах го докрай, без да го прекъсна нито веднъж.
Когато най-после замълча, спокойно казах:
— Льоша, аз не те мразя. Дори не съм ядосана. Просто вече не желая да живея с човек, който може да ме гледа в очите и едновременно с това да ме лъже. Ако беше дошъл честно при мен и беше казал, че искаш да си тръгнеш, щяхме да разделим всичко достойно и цивилизовано. Но ти избра измамата. Затова сега всичко ще бъде решено според договора.
Същата вечер той събра няколко вещи и отиде да пренощува при майка си.
По-късно дъщеря ни ме погледна и попита:
— Мамо, татко пак ли замина в командировка?
Прегърнах я и се усмихнах.
— Засега татко ще живее при баба. А ние ще бъдем както преди — ти, аз… и нашият котарак.
Месецът до съдебното заседание сякаш никога нямаше да свърши. Дните се влачеха бавно и тежко. Алексей ми звънеше почти всеки ден. В началото ме молеше да се откажа. После започна да заплашва.
— Нищо няма да докажеш. Съдът няма да приеме тези екранни снимки като доказателство.
След ден-два отново сменяше тона и пак започваше да ме убеждава.
Идваше да вижда дъщеря ни, носеше ѝ нови играчки, прекарваше време с нея. Всеки път, когато погледите ни се срещнеха, в очите му се четеше вина.
Аз не търсех отмъщение.
Никога не му забраних да вижда детето си.
Дъщеря ни нямаше вина за грешките, които бяхме допуснали ние като възрастни.
Самото съдебно заседание премина спокойно и почти рутинно.
Съдията.
Съдебният секретар.
Моят адвокат.
Неговият адвокат.
Алексей беше дошъл сам. Марина не се появи.
През цялото време гледаше в пода и почти не вдигаше глава.
Когато съдията прочете решението — бракът се прекратява, а правото на собственост върху общото имущество се признава в моя полза — той само леко кимна, без да каже нито дума.
След края на заседанието ме настигна пред сградата на съда.
— Лена… Бях пълен глупак. Прости ми.
Погледнах го спокойно.
— Простих ти, Льоша. Но повече не мога да живея с теб.
Той сведе очи.
— А има ли шанс… да започнем всичко отначало?
Поклатих глава.
— Не. Доверието не се възстановява с едно извинение. То се изгражда с години, а се разрушава за един миг. Ти сам го унищожи.
Той мълчаливо кимна и си тръгна.
След този ден повече не ми звънеше, за да ме убеждава или да ме моли.
Свързваше се с мен само по въпроси, свързани с детето.
„В четвъртък ще мина да си взема останалите вещи.“
„В петък дъщеря ни ще бъде при мен.“
Толкова.
Не продадох апартамента.
В детската стая смених тапетите, за да започнем нов етап от живота си.
Изхвърлих четката му за зъби, но оставих любимата му чаша на кухненския рафт. Понякога дъщеря ми искаше да пие чай именно от „чашата на татко“.
Не се опитвах да го изтрия от живота ѝ.
Просто го бях премахнала от своя собствен.
Шест месеца по-късно на вратата ми неочаквано се появи Марина.
Не се беше обаждала предварително.
Стоеше притеснено на площадката и нервно стискаше торбичка с ябълки.
— Може ли да вляза?
Отворих вратата и я поканих.
Изглеждаше много по-зле, отколкото на снимките, които бях намерила в телефона на Алексей.
Беше пребледняла, видимо изморена, а под очите ѝ се очертаваха тъмни сенки.
Още щом седна, каза направо:
— Напуснах го.
Замълча за миг, после продължи:
— След като се върна, вече не беше същият човек. Стана раздразнителен, избухлив и постоянно ядосан. Казваше, че заради мен е изгубил всичко — жилището, колата, живота си. Обвиняваше ме, че ти си го оставила без нищо.
— Не аз — поправих я спокойно. — Договорът.
Тя кимна.
— Да… договорът. Той така и не го беше прочел внимателно. А аз дори не подозирах, че вътре има подобна клауза. Наистина вярвах, че е свободен.
— Сега вече знаеш истината.
Марина остави ябълките върху масата.
