— Вярно ли е това?
Той прокара ръка по лицето си.
— Алина, просто си помислих… ще бъде по-лесно за всички… мама сама… трудно ли й е…
— И затова решихте да продадете апартамента ми? — Гласът на Алина остана спокоен, но в него се появи стомана.
— Нашето бъдеще… — той се опита да коригира.
— Не, Дима, — тя поклати глава. — Моя.
Всяка дума звучеше ясно и отделно.
— Дори не си говорил с мен за това, — продължи тя. — Обсъдихте го с мама.
Валентина Петровна скръсти ръце на гърдите си.
— Защото знам по-добре, — тя каза рязко. — И все още си момиче. Не съм виждал живота си.
Алина си пое дълбоко въздух.
И изведнъж тя се усмихна. Но сега в тази усмивка нямаше нито същата мекота, нито топлина. — Знаеш ли кое е най-лошото нещо? — тихо каза тя. — Дори поведението ти. Тя обърна поглед към Дмитрий. — И фактът, че това е нормално за него. Той потрепна, сякаш беше ударен. — Аз… Просто исках всички да се чувстват комфортно… — Всеки? — тя попита отново. — Или вие двамата?
Мълчанието отговори вместо него.
Алина кимна бавно, сякаш най-накрая бе потвърдила собствените си заключения.
— Тогава нека бъдем честни, — каза тя. — Вече си решил всичко без мен.
Тя направи пауза.
— Това означава, че ще продължите да решавате без мен.
Валентина Петровна се намръщи, без веднага да схване смисъла.
И Дмитрий изведнъж стана предпазлив.
— Алина… за какво говориш сега? Тя го гледаше дълго. Много дълго. И вече нямаше никакво съмнение в това виждане. Взема се само решението. Алина не бързаше да отговори. Тя стоеше срещу Дмитрий и Валентина Петровна, сякаш им даваше последен шанс — не да се оправдаят, а поне да разберат какво са направили. Но същата тази тишина отново се възцари в стаята. Тежък. Празен. — Говоря за — тя най-накрая спокойно каза, — какво ще последваш без мен.
Дмитрий направи крачка към нея.
— Чакай… сериозно ли? Заради един разговор?
Алина леко наклони глава, сякаш се беше вслушала в тези думи.
— Заради един? — попита тя тихо. — Не, Дима. Не заради едно нещо.
Тя се приближи до прозореца и дръпна завесата. Светлините на вечерния град мигаха под — далечни, безразлични. И всичко, което се случи изведнъж стана също толкова далечно и извънземно.
— Поради всички тези малки неща, които винаги сте наричали «, всичко е наред», — продължи тя. — Когато мълчеше, където трябваше да кажеш. Когато се съгласих къде трябва да мисля. Когато избрах не нас… а удобството.
Той се ухили нервно.
— Надуваш всичко…
— Не, — тя леко прекъсна. — Просто най-накрая спрях да намалявам всичко.
Тази фраза сякаш отряза последните нишки.
Валентина Петровна изсумтя презрително.
— Е, моля! — тя внезапно напусна. — Мислиш ли, че той ще изчезне без теб? Нека има линия зад него!
Алина я погледна спокойно.
— Може би тя кимна —. — Единственият въпрос не е дали той ще изчезне.
Тя обърна поглед към Дмитрий.
— И начинът, по който ще стане до вас.
Тези думи бяха по-точни от всяко обвинение.
— Стига! — каза той рязко, наистина повишавайки глас за първи път. — Караш ме да избирам!
Алина се усмихна малко забележимо.
— Не, Дима. Вече си избрал.
Тишина.
И в това мълчание стана абсолютно ясно: вече няма път назад. Той отвори уста, сякаш щеше да каже нещо — може би за първи път наистина. Но беше твърде късно. Думите губят тегло, когато звучат, след като всичко вече е унищожено. Алина се приближи врати и тя го отвори. — Време е за теб, — каза тя спокойно. Валентина Петровна пламна. — Да вървим, — тя напусна сина си, обръщайки се рязко. — Нямаме какво да правим тук. Дмитрий се забави за още една секунда. Гледах Алина, сякаш се опитвах да я запомня точно така: спокойна, силна, недостъпна.
— Наистина ли ще го завършите така? — попита той тихо.
Тя го погледна без гняв.
— Не, Дима, — тя отговори. — Ти си този, който свърши всичко. Само много по-рано. Днес просто разбрах това.
Той сведе очи.
И той си тръгна.
Врата затворен тихо. Без памук. Без показна драма.
Но именно в това мълчание имаше повече окончателност, отколкото във всеки скандал.
Алина остана сама.
Тя бавно се върна в хола и пусна телевизора. Същото — с тиха естествена музика. Седнах на дивана и си нагласих възглавницата.
И изведнъж почувствах… не болка.
Леко.
Истинска, която не може да бъде изиграна или измислена.
Понякога истината идва не като удар, а като освобождение.
И същата вечер Алина отново се прибра за първи път от много време. В дома си. В живота ми.
