Изабела го погледна изненадано.
Думите му не я нараняваха.
Те докосваха сърцето ѝ нежно.
— А ти? И ти ли си започвал живота си отначало много пъти? — попита тя.
На лицето му се появи кратка тъжна усмивка.
— Отдавна спрях да ги броя.
Тогава тя се засмя.
Това беше смях, който почти беше забравила.
От този ден започнаха заедно да се грижат за градината. Тя коленичеше до него, цапайки роклята си с пръст, а той търпеливо ѝ показваше как се подрязват клоните и как се поливат растенията, без никога да прекрачва личните ѝ граници.
Един ден Изабела се погледна в огледалото.
Тялото ѝ не се беше променило.
Но погледът ѝ беше различен.
В него имаше по-малко болка и повече живот.
За пръв път не виждаше в себе си повод за срам, а човешко същество.
Но спокойствието не продължи дълго.
Слугите започнаха да шушукат:
„Тя се смее с него.“
„Прекарва цялото си време в градината.“
Слуховете скоро достигнаха до краля.
Това, което трябваше да бъде унижение, се превръщаше в нещо, което той не можеше да позволи.
Повика дъщеря си в най-високата кула и през зъби изсъска:
— Забрави ли коя си? Една принцеса не се унижава да общува с калта! Той е роб, а ти си моят срам!
Но думите му вече нямаха същата сила над нея.
Един топъл пролетен ден в градината Елиас внимателно махна листенце, заплетено в косите ѝ, след което веднага се отдръпна.
— Простете ми…
Но тя сама хвана ръката му.
— Не се извинявай — прошепна. — Никой никога не се е отнасял към мен толкова внимателно.
Погледите им се срещнаха.
Без страх.
Без унижение.
Без срам.
На следващия ден Изабела донесе плодове в градината. Двамата ядоха заедно, разговаряха и се смееха като хора, които най-сетне са открили сродна душа.
Но от прозореца на двореца ги наблюдаваше прислужница.
Тя видя достатъчно, за да разбере истината.
Дъщерята на краля беше обикнала човека, даден ѝ като наказание.
Когато новината стигна до краля, той избухна в ярост.
— Достатъчно! — изрева той. — Разделете ги незабавно! Момичето да бъде заключено! Градината да се затвори! А робът да бъде отведен!
Изабела беше затворена в стая и плака тихо сама.
Но заедно с болката в нея живееше и нова сила.
За първи път имаше нещо, за което си струваше да се бори.
Елиас отново беше окован и хвърлен в тъмна килия. Желязото му причиняваше по-малко страдание от мисълта, че е далеч от нея.
На седмия ден Изабела написа писмо:
„Мисля за теб всяка секунда. Ако все още можеш да чуеш гласа ми, знай, че сърцето ми е с теб. Не се предавай.“
Една състрадателна прислужница скри бележката в хляба му.
Когато я прочете, Елиас потрепери и заплака.
Но в тези сълзи нямаше отчаяние.
Имаше надежда.
Същата нощ той започна да мисли за бягство.
Междувременно кралят подготви нов удар.
Реши да омъжи Изабела за възрастен и влиятелен херцог, за да сложи окончателен край на тази история.
Когато научи това, тя не извика.
Не се разплака.
Само застана пред огледалото и тихо прошепна:
— Значи моментът настъпи.
През нощта, докато благородниците празнуваха и вдигаха наздравици, тя облече дрехи на прислужница, промъкна се през кухнята към подземията и намери Елиас.
— Ти дойде… ? — прошепна той невярващо.
Тя се хвърли в прегръдките му.
— Искат да ме дадат на старец — каза задъхано. — Но няма да им позволя.
Елиас докосна лицето ѝ.
— Ти не принадлежиш на никого. Само на себе си. И ако трябва да избягаш — ще тръгна с теб.
С помощта на вярната прислужница те избягаха през стари подземни тунели към градината. Луната осветяваше пътя им.
За пръв път вървяха рамо до рамо, без да крият чувствата си.
Но свободата им беше кратка.
Стражите ги забелязаха.
В замъка беше вдигната тревога.
— Върнете ми дъщерята! А робът да бъде убит! — заповяда кралят.
Те бягаха през поля, горски пътеки и дълбоки дерета.
И въпреки всичко се смееха.
Защото за първи път бяха истински свободни.
— Ако съдбата ни е отредила смърт, нека бъде заедно — прошепна Изабела.
— Не — отвърна Елиас. — Ние ще живеем.
На разсъмване зад тях се чуха конски копита, но дотогава вече бяха далеч.
Нощуваха под дървета, хранеха се с плодове и корени, пиеха вода от реки. Когато краката на Изабела се разраниха до кръв, Елиас я носеше на ръце.
Тя, отраснала сред кадифе и злато, сега се къпеше в ледени потоци и за пръв път се чувстваше истински жива.
— Свободна съм — каза тя един ден. — И за първи път се чувствам красива.
На четвъртия ден от скитанията им един селянин забеляза знака на кралския род на врата ѝ и ги предаде срещу няколко монети.
На сутринта бяха обкръжени от войници.
— По заповед на краля се предайте! — извика командирът.
Елиас пристъпи напред и застана пред Изабела.
Без оръжие.
Но без страх.
— Ако искате да я вземете, първо ще трябва да минете през мен.
Войниците се подсмихнаха.
Но преди някой да направи крачка, Изабела извика:
— Спрете! Аз съм дъщерята на краля и изисквам да бъда чута!
