След като загуби жена си и сина си, 91-годишният Бърт престана да вярва в чудеса. Но всичко се промени, когато на пътя му се появи кутре, изоставено в картонена кутия. Две години по-късно, когато същото куче изчезна, Бърт, тръгнал да го търси, откри чудо, много по-голямо, отколкото можеше да си представи.
Есенният вятър прошумоляваше листата, докато Бърт пристъпваше по познатата пътека към църквата, а овехтялото му бастунче почукваше по тротоара. На 91 години всяка крачка бе премерена, а всеки дъх напомняше за дългия живот, който бе изживял… предимно в самота.
Сутрешната мъгла лежеше ниско, обвивайки улицата в перлено-сив воал, когато някакъв звук привлече вниманието му. От подгизнала от дъжда картонена кутия край пътя се чуваше едва доловимо скимтене.
Артритните колене на Бърт протестираха, когато се наведе да огледа кутията. Вътре трепереше дребно черно-бяло кутре, очите му бяха големи и умолителни. За кутията бе залепена смачкана бележка: „Погрижете се за него!“
Сърцето на стареца, закоравяло от десетилетия самота след загубата на съпругата му Марта и сина им Джеймс в онзи страшен автомобилен инцидент, се смекчи при вида на беззащитното създание.
„Е, изглежда, Господ действа по незнайни пътища“, прошепна той.
Бърт взе кутрето в треперещите си ръце, пъхна го под палтото и се прибра у дома. Църквата можеше да почака… Тази малка душа имаше по-голяма нужда от него.
Той нарече кутрето Себастиан. Марта винаги казваше, че така биха кръстили второто си дете, но съдбата бе решила друго.
Нежните очи на мъничето му напомниха за добротата на Марта и името му се стори напълно уместно. „Дано ти харесам, мъниче!“, каза Бърт, а кутрето замаха с малката си опашка.
От този ден нататък Себастиан изпълни тихия дом на Бърт с неочаквана радост и закачлив лай.
Себастиан порасна в красиво куче с характерно бяло петно във форма на звезда на гърдите. Свикна всяка сутрин да носи пантофите на Бърт и да седи до него по време на следобедния чай, сякаш точно знаеше от какво има нужда старецът.
В продължение на две години те бяха неразделни. Себастиан стана причината Бърт да се буди, да излиза навън и отново да се усмихва. Кучето го чакаше на прозореца, когато старецът излизаше за покупки, и махаше с опашка така силно, че цялото му тяло трепереше, щом той се завръщаше.
Вечерните им разходки се превърнаха в неизменна част от живота на квартала — приведена фигура и верният му спътник, които бавно, но доволно се движеха по сумрачните улици.
Дойде онзи ужасен октомврийски четвъртък.
Цяла сутрин Себастиан бе неспокоен, ушите му се наостряха от нещо, което само той можеше да чуе. В този ден уличните кучета наоколо бяха необичайно активни, лай се носеше откъм стария парк до гимназията.
Както по-късно щеше да научи Бърт, разгонена женска бе привлякла много местни кучета в района. Себастиан непрестанно се стрелкаше към прозореца, тихо скимтеше и потрепваше с опашка, докато крачеше край вратата.
Първоначално Бърт не се притесни особено. Себастиан винаги беше послушен и никога не се скиташе.
