Десетгодишният Кирил беше изумен, когато намери кутия, скрита в стария диван, който беше наследил от баба си. Но писмото и юридическите документи в кутията съдържаха още повече изненади и помогнаха на момчето да разбере горчивата истина за семейството си. Кирил трябваше да направи избор, който щеше да определи бъдещето му.
Кирил гледаше леко износения и оцапан диван, който баба му беше оставила в наследство. Той се разтрепери, когато хамалите шумно го сложиха на пода.
Отмахвайки облака прах, момчето се приближи, за да се увери, че диванът не е повреден.
„Ще ми липсва баба“, тихо каза Кирил, като прекара пръстите си по тъмното петно, което сам беше оставил, когато веднъж беше разлял сок. Баба тогава изобщо не се разгневи, тя се тревожеше повече да му налее още сок, отколкото за повредената мебел.
– Защо да ти липсва старата баба, която ти е оставила тази боклуча? – баща му поклати глава и ритна ъгъла на дивана.
– Това не е боклуча, татко. Това е спомен за баба. Мога да спечеля пари, когато порасна, но не мога да създам нови спомени с нея.
Устните на баща му се изкривиха в усмивка, очите му се стесняха.
– Тя само създаваше проблеми, откакто умря майка ти. Забрави ли как баба се оплака от мен в органите за опека? А как те предаде на онова семейство?
Кирил сведе глава.
– Тези хора не са толкова лоши. Те ми разрешиха да дойда тук за няколко дни заради погребението на баба. Не искам да се връщам… искам да живея с теб.
– Ще се оправим, сине, – баща му разроши косата му. – Ще направя всичко, за да те върна завинаги, след като досадната ти баба вече не се меси с указанията си. Ние с теб отново ще бъдем семейство.
Кирил се усмихна. Искаше да прегърне баща си, но той вече се беше обърнал. Баща му извади напитка от хладилника, седна в креслото и включи телевизора.
Кирил въздъхна. Толкова му липсваше баща му, но той никога не беше толкова топъл като майка му.
Изведнъж Кирил усети нещо твърдо под седалката на дивана. Той скочи и вдигна възглавницата. Под плата се оказа нещо зашито.
– Има нещо там! – извика той, но баща му дори не се обърна.
Кирил донесе ножици и внимателно разряза шевовете. Под плата се оказа кутия, на която беше написано:
„За Кирил“.
Кирил се усмихна тъжно, когато разпозна почерка на баба си. Внимателно разряза тиксото с ножиците и седна на дивана, за да разгледа съдържанието на кутията. Вътре намери запечатан плик, който остави настрана, и няколко сгънати листа с юридически документи. После погледът му падна върху писмото от баба му.
„Скъпи Кирил, прости ми, че те карам да вземеш сериозно решение в такава ранна възраст, но твоето благополучие и бъдеще зависят от твоята мъдрост. Трябва да знаеш, че баща ти се е върнал само заради наследството. Ще ти обясня всичко и тогава сам ще решиш дали той заслужава твоята любов.“
Кирил се намръщи. Погледна през рамо, за да се увери, че баща му все още е зает с телевизора, и продължи да чете.
Баба Лидия с мъка се качваше по стълбите към апартамента на зетя си. Всяка стъпка й костваше усилие, но тя трябваше да посети внука си. Съобщението от приятелката на покойната й дъщеря, която живееше в тази къща, я накара да се притесни за Кирил.
След няколко минути упорито чукане вратата се отвори рязко. На прага стоеше мъж с тъмни кръгове под очите, залитащ от умора.
– Лидия… какво правите тук? – промърмори Юрий с пресипнал глас.
Баба едва не се задави от миризмата на алкохол, която идваше от него.
– Дойдох да видя Кирил. Къде е той?
– Е-е… – Юрий потърка брадичката си, явно объркан. – А какъв ден е днес?
– Вторник. – Лидия влезе в апартамента и замръзна от ужас, като видя планини от мръсни дрехи, празни бутилки и пластмасови контейнери с остатъци от храна. – Как се справяш без Оли?
Юрий промърмори нещо неразбираемо и се протегна към хладилника. Извади пакет колбас и, оставяйки вратата на хладилника отворена, започна да си прави сандвич.
– Наистина ли храниш Кирил с това? – Лидия посочи рафтовете, пълни с ултрапреработени продукти.
– Какво лошо има в това? – Юрий извади кутия с готова храна. – Ето, макарони с сирене. Тук има млечни продукти и въглехидрати. Полезно е за растящото дете.
Лидия поклати глава. Никога не беше разбирала какво е намерила дъщеря й в този мъж, но сега не беше време за съжаления.
– Юрий, момчето се нуждае от пресни плодове, зеленчуци, нормално месо и зърнени храни. Всеки месец ти изпращам пари, за да му осигурявам всичко необходимо! А сега чувам, че ходи с разкъсани дрехи и мръсен. Какво се случва в този дом?
Юрий зяпна.
– Разкъсаните дрехи са признак за здравословен начин на живот. Сигурно тази бъбривка Татяна от съседния вход е измислила всичко. Не я слушай, Лидия. Аз много добре знам как да възпитавам сина си.
– Да, това личи по броя на празните бутилки около креслото ти и по този хаос. Кога за последен път си перел? И… – тя се огледа, забелязвайки липсата на вещи… – къде са играчките и спортното оборудване на Кирил?
– Той се увлече по електрониката. Съвременните деца са такива.
– Но аз плащам за занятията му във футболния клуб.
– Той не искаше да ходи там – отмахна се Юрий.
Лидия въздъхна.
– Слушай ме, Юрий. Можеш да ме смяташ за стара карга, но няма да оставя нещата така. Или променяш поведението си, или ще се погрижа Кирил да живее в нормални условия.
— Връщайки се в настоящето, Кирил дочете писмото на баба си:
„Моля те, остани с Дениса и Михаил, Кирил. Те те обичат и могат да ти дадат това, което баща ти не може. Знай, че винаги съм те обичала, както и майка ти. Направи правилния избор. С любов, твоята баба.“
Кирил сгъна внимателно писмото и го скри в джоба си. Взе юридическите документи и започна да ги чете.
Момчето знаеше, че го очаква трудно решение.
