Наведе се към нея и й прошепна на ухото: „Тази жена в синьото рокля от десет минути се опитва да разбере дали сме сгодени“.
Лена с мъка се сдържаше да не се разсмее. „Да й покажа ли фалшивия пръстен, за да я дразня?“
Очите му блеснаха. „Изкусително. Но тогава ще трябва да планирам още по-фалшиво предложение.“
Те се движеха из стаята, сякаш бяха правили това стотици пъти: леките му докосвания, очарователните му думи, усмивката му като защитна мрежа.
И тогава започна танцът.
В момента, в който пръстите му се преплетоха с нейните, когато я поведе в бавен, плавен ритъм, Лена за секунда забрави, че всичко това не е истинско.
Хватката му беше твърда, но нежна, такава, която говореше, че може да му се има доверие. От топлината на дланта му върху талията й по тялото й премина непознат хлад.
Това беше преструвка. Тя го знаеше. Но нещо в начина, по който я гледаше, сякаш тя беше единственият човек в стаята, я караше да забрави за това.
Когато младоженците се люлееха в центъра на дансинга, Лена вдигна глава. „Кажи ми“, промърмори тя, „а какво стана с бившата ти?“
Дилън отпи от шампанското и за първи път през цялата вечер усмивката му се разтрепери. Само за секунда.
„Мая“, каза той, претъркулвайки името на езика си, сякаш то все още беше част от него. „Бяхме заедно известно време. Всичко стана… сложно.“
Лена повдигна вежда. „Как стана сложно?“
Тя бавно издиша и погледна златистата течност, която се разливаше в чашата й. „Той мислеше, че не съм достатъчно сериозна. Че нямам време за нея.“
„А ти имаше ли?“
Дилън направи пауза и се усмихна сухо. „Може би не. Но се стараех.“
Преди Лена да успее да отговори, някой извика Дилън по име.
Той се обърна точно навреме, за да я види.
Мая.
Лена не се нуждаеше от представяне, за да разбере коя е тя.
Висока. Балансирана. Красива по природа, което караше другите жени да се чувстват, че се стараят прекалено много.
Нейното присъствие изпълваше стаята с някаква безмълвна сила, сякаш тя знаеше, че мястото й е навсякъде, където и да отиде.
И когато се приближи до Дилън, тя го прегърна.
Това не беше обикновена, учтива прегръдка. Не беше една от онези неудобни прегръдки, които се случват в наши дни.
Нещо средно. От тази прегръдка гърдите на Лена се свиха така, както не трябваше.
Това не трябваше да я тревожи. Не беше истинско.
И все пак й се струваше, че е така.
Приемът беше в разгара си – смях, звън на чаши, музика, вибрираща на пода, – но Лена почти нищо не чуваше.
Тя стискаше прекалено силно крачето на чашата си с шампанско, наблюдавайки Дилън и Мая от другия край на стаята.
Твърде близо. Твърде познато. Твърде много. Те тихо си говореха, а изражението на лицата им беше неразбираемо. Каквото и да говореха, тя не можеше да го чуе.
И все пак не можеше да откъсне поглед.
Това трябваше да е игра. Услуга. Нощ на безобидно преструване. Но сега стомахът й заурча и тя намрази това чувство.
До нея се размърда сянка. „Всичко наред ли е?“
Дилън.
Лена мигна, отмествайки погледа си от Мая. Принуди се да се усмихне, но усмивката не стигна до очите й. Чудесно. С Мая успявате ли?
Дилън леко се намръщи, но го направи. Не съвсем. Просто исках да разбера как е.
Да видиш как е. Да, точно!
„Лена“, започна той, вече с по-мек и предпазлив глас. Знаеш, че това не е…
„Неистинско?“ – прекъсна го тя, сърцето й туптеше. „Да, знам.“
Думите не бяха подходящи.
Той преглътна. Трябваше да си тръгне, преди да се изложи на посмешище.
„Благодаря за нощта, Дилън“, каза тя, обръщайки се на петите. „Но мисля, че повече няма да се преструвам.“
И си тръгна.
Лена си събра багажа още преди изгрев слънце. Цяла нощ се убеждаваше, че да си тръгне е правилното решение. Без смесени чувства. Без ненужни усложнения. Просто чист разрив.
Но когато преметна чантата през рамо и влезе в хола на хотела, почувства, че гърдите й са по-тежки, отколкото би трябвало да бъдат. Може би това се дължеше на липсата на сън. А може би и на нещо друго.
Тя се насочи към кафенето, жадна за кофеин и разсейване, но съдбата имаше други планове.
Тя зави прекалено бързо зад ъгъла и неочаквано се сблъска с него.
Горещият кафе се оказа в опасна близост до роклята й и Дилан се отдръпна назад, хващайки чашата, за да не я разлее.
„Лена?“ В гласа му се чуваше изненада и нещо друго, нещо неразбираемо.
Тя промърмори под носа си. Разбира се. Разбира се, че трябваше да се срещне с него точно сега.
„Аз просто…“ – започна тя, но Дилън не й повярва.
„Щяла си да си тръгнеш?“ Очите му я гледаха пронизващо, търсещо. „Без да кажеш нищо?“
Лена въздъхна, разкъсвана между гордостта и нещо, много наподобяващо носталгия. „Това трябваше да бъде еднократно, нали?“
Дилън млъкна за миг, после издиша рязко и прекара ръка през косата си.
„Да“, призна той, гласът му беше груб. „И аз така мислех.“ Той се поколеба, а след това направи крачка по-близо. „Докато не разбрах, че не искам това да свършва.“
Пулсът на Лена се разтрепери. „Какво?“
„Снощи“, каза той, вече с по-мек и твърд глас, „видях как си тръгна и единственото, за което можех да мисля, беше колко много не исках да си тръгнеш“.
Сърцето й затупа в гърдите. Дилън…“
„Майя няма значение за мен“, – прекъсна я той с твърд и уверен тон. „Не ми пука за всички останали. Аз се грижа за теб.“
Лена искаше да му повярва. Но съмненията – страхът – я превзеха. „Ами ако това е просто…?“
„Не е така“, прекъсна я Дилън, разбирайки съмненията й. „И ти го чувстваш. Нали?“
Тя преглътна.
Да.
Да.
Затова за пръв път от векове тя спря да мисли прекалено много.
Тя направи крачка напред, вдигна ръка и го целуна.
Топла целувка. Истинска. Нямаше нищо общо с преструвка.
Дилън ѝ се усмихна в устните. „Това означава ли, че ще останеш?“
Лена тихо се засмя. Може би. Но само ако обещаеш, че повече няма да засядаме в асансьори.
Дилън се усмихна и ръката му леко се плъзна по талията й. „Няма гаранции.“
И с тези думи Лена най-накрая си позволи да се отпусне.
