Едва единадесет дни след последната химиотерапия единственото желание на дъщеря ми беше да прекара спокоен ден край басейна. Резервирах два шезлонга, закрепих кърпите ни със специалните щипки и се отдалечих за няколко минути, за да купя смутита. Когато се върнахме, на местата ни вече се беше настанила непозната жена, кърпите ни бяха захвърлени в кошчето, а жестоките ѝ думи едва не съсипаха първия истински хубав ден, който Миа имаше от месеци.
Последната процедура на Миа приключи само преди единадесет дни, преди да заминем за комплекса.
Не онзи щастлив край, в който всички ръкопляскат и историята завършва с усмивка. А онзи, в който лекарят се усмихва предпазливо и казва: „Засега приключихме“, защото всеки в стаята знае, че надеждата вече говори много по-тихо и внимателно.
Но Миа чу само най-важната дума.
Край.
Последната ѝ химиотерапия беше останала зад гърба ни едва преди единадесет дни.
Тя ме погледна от прегледната маса. Слабите ѝ крака се полюшваха под хартиената болнична престилка, а едната ѝ ръка нежно стискаше болничната гривна, която категорично отказваше да свали.
— Мамо, може ли да отидем някъде, където има басейн? — попита тихо тя.
Премигнах объркано.
— Басейн?
— Да… Искам поне за малко да се почувствам като обикновено дете.
Още същия следобед резервирах престой в курортен хотел.
Беше само на около час път от дома ни, но за Миа това място изглеждаше толкова далечно и вълшебно, сякаш летяхме до Хавай.
— Мамо, може ли да отидем някъде с басейн?
Този път в гласа ѝ имаше толкова надежда, че нямаше как да ѝ откажа.
Тя подреди в куфара си три различни бански костюма, макар че никога досега не беше имала възможност да ги облече. Прибави розовите си плувни очила, една книга в меки корици, която едва ли възнамеряваше да отвори, както и плюшения делфин, подарен ѝ от една от медицинските сестри по време на лечението.
При настаняването служителката на рецепцията ни подаде щипки за кърпи, върху които беше изписан номерът на стаята ни.
— Просто закрепете кърпите си на резервираните шезлонги още от вечерта или рано сутринта преди закуска — обясни тя. — Басейнът се изпълва с хора много бързо.
Благодарих ѝ.
— Басейнът наистина се заема още в ранните часове.
После веднага се извиних, защото Миа изпусна плувните си очила.
След това отново се извиних, когато картата ми не отключи вратата още при първия опит.
Момичето на рецепцията ми се усмихна спокойно.
— Наистина няма никакъв проблем.
Едва долових думите ѝ.
Така ме беше променил изминалият година. Болници. Безкрайни документи за здравната каса и застраховки. Имейли от училището. Чакални, в които часовете сякаш спираха.
Някъде по пътя бях започнала да се извинявам още преди да поискам каквото и да било, сякаш самият факт, че имам нужда от помощ, вече беше неудобство за останалите.
Бях свикнала първо да казвам „извинете“, а чак след това да моля за нещо.
На следващата сутрин Миа се събуди още преди изгрева.
Банският ѝ стоеше леко широк върху отслабналото ѝ тяло, но тя застана пред огледалото, завъртя се и се усмихна широко.
— Мамо, приличам ли на момиче, което прекарва дните си край басейна?
Усмихнах се.
— Изглеждаш така, сякаш басейнът няма да успее да ти смогне, съкровище.
Тя се разсмя с онзи искрен смях, който толкова ми беше липсвал, после отново докосна болничната гривна на китката си.
— Мислиш ли, че вече е време да я сваля?
— Само ако самата ти се чувстваш готова.
Миа сведе поглед към гривната, помълча няколко секунди и поклати глава.
— Не… още не.
— Наистина ли изглеждам като момиче, което идва на басейн?
Открихме два чудесни шезлонга под голям чадър близо до плитката част на басейна. Закрепих кърпите ни със щипките точно както ни бяха показали служителите. Кърпата на Миа я изгладих два пъти, защото напоследък държеше всичко около нея да бъде подредено и спретнато.
Болестта ѝ беше отнела прекалено много възможности сама да контролира живота си. Затова се стараех да ѝ върна това усещане навсякъде, където беше възможно.
Почти половин час тя се носеше по водата с розовите си очила, а всеки път, когато някоя пръска я улучеше по лицето, избухваше в смях.
— Толкова ми харесва тук, мамо! — извика тя сияеща от щастие.
Зад тъмните си слънчеви очила едва сдържах сълзите.
— Толкова ми харесва тук…
След малко Миа ме погледна с умолителни очи.
— Ще ми купиш ли смути?
— Ще се върнем веднага — казах повече на себе си, отколкото на нея.
Отсъствахме не повече от петнадесет минути.
Може би дори по-малко.
Когато се върнахме, някой вече беше заел местата ни.
Бяхме отсъствали едва около четвърт час.
На моя шезлонг се беше излегнала жена със скъп бял дизайнерски бански. Слънчевите ѝ очила бяха прибрани в идеално оформената ѝ прическа, а позата ѝ излъчваше самоувереност.
На шезлонга на Миа седеше мъж, вероятно нейният приятел. Без дори да вдигне глава, той безразлично превърташе телефона си, сякаш светът беше длъжен да му осигури сянка и удобство.
