— Света, трябва да поговорим — каза Игор, бащата на Миша. — Време е да кажеш истината. Няма смисъл повече да пазиш тази тайна.
— Добре — отвърна тихо Светлана. — Явно вече няма къде да се крия от миналото.
Светлана се беше запознала с Игор още в училище. Той се появил като нов ученик в последната им гимназиална година, след като семейството му се преместило от друг град. Между тях пламнала силна и красива младежка любов. Но приказката приключила внезапно, когато Светлана разбрала, че е бременна.
Тогава се намесили родителите им и решили всичко вместо тях. Игор бил изпратен в армията, тъй като току-що бил навършил осемнадесет години. Светлана трябвало да роди, защото бременността вече била напреднала. Раждането се оказало изключително тежко и лекарите едва спасили живота ѝ. След това ѝ съобщили, че момиченцето се е родило мъртво. Освен това лекарите заявили, че тя никога повече няма да може да има деца.
Малко по-късно родителите на Светлана се преместили в друг квартал и с времето тази история започнала да избледнява. Светлана дълго не можела да се съвземе от преживяното. Не искала дори да вижда Игор, защото той ѝ напомнял за болката от загубата на детето.
Четири години по-късно родителите ѝ починали един след друг. Малко преди смъртта си майка ѝ признала страшната истина: детето не било умряло. Момиченцето било живо и се намирало в дом за деца.
По това време Светлана вече била омъжена за Антон. Тя убедила съпруга си да осиновят малко момиче от сиропиталище, но никога не му казала, че това е собствената ѝ дъщеря. Истината разкрила на Антон едва когато той бил на смъртно легло.
— Значи ти си моята истинска майка, а бащата на Миша е моят роден баща? — попита Арина разтърсена.
— Да, дъще моя — разплака се Светлана.
— Арише, щастлив съм, че си моя дъщеря — каза Игор. — А сега ще станеш и моя снаха.
— А Миша? — объркано попита Светлана.
— Миша не ми е роден син. Ожених се за Лена, когато той беше само на една годинка. Отгледах го като свое дете. Обичам го като син и винаги съм го смятал за такъв.
— Е, това вече е невероятен обрат — възкликна Миша. — Значи все пак мога да се оженя за Арина?
— Разбира се, сине. Нека любовта и щастието винаги бъдат с вас!
Сватбата беше весела, шумна и изпълнена с радост. Всички бяха щастливи, но най-много се радваше Игор. Макар че дълбоко в себе си изпитваше странно чувство — вероятно в света нямаше много хора, които да са омъжили собствената си биологична дъщеря за своя осиновен син.
Скоро след сватбата младото семейство заживя отделно от родителите си. А после сбъднаха и една стара мечта — взеха си два прекрасни цвергшнауцера, които изпълниха дома им с радост, шум и безкрайна обич.