Добротата има особен навик да се връща точно в момента, когато най-малко я очакваш. За възрастен учител един на пръв поглед дребен жест на щедрост в мразовит зимен ден поставя началото на история, която ще завърши едва след много години.
Снегът падаше тихо и покриваше улиците с мека бяла пелена, а градът сякаш говореше по-тихо от обикновено. В малко, уютно заведение един пенсионер, мистър Харисън, учител с топъл поглед и оредяла сива коса, отпиваше от горещото си кафе и разлистваше изтъркания си екземпляр на „Да убиеш присмехулник“.
Той обичаше това място – познато, спокойно и приятно топло. Тъкмо беше обърнал страницата, когато вратата на закусвалнята се отвори рязко и звънчето над нея иззвъня. Вътре влезе момче, треперещо от студ, което тропаше с крака, опитвайки се да се стопли.
Момчето изглеждаше не по-голямо от тринадесетгодишно. На гърба му висеше тънко яке, твърде голямо за дребното му тяло, а обувките изглеждаха поне с един номер по-големи. Бузите му бяха поруменели от студа, а тъмната му коса бе прилепнала към челото от топящия се сняг.
Мистър Харисън спусна книгата и започна внимателно да го наблюдава. Момчето се поколеба за миг до вратата, после бавно се запъти към вендинг автомата в ъгъла. С премръзнали пръсти изрови шепа монети от джобовете си и ги пресметна една по една. Когато разбра, че не му стигат дори за най-евтиния снакс, погледът му помръкна.
Учителят затвори книгата, отпи още една глътка кафе и тихо се обърна към него:
— Извинете, млади човече.
Момчето подскочи и погледна към масата му, с изписано на лицето смущение и недоверие.
— Да? — отговори то несигурно.
— Какво ще кажеш да поседнеш малко при мен? Добре би ми се отразила приятна компания — усмихна се топло мистър Харисън.
Момчето се размърда неловко, сякаш готово да избяга всеки миг.
— Аз… просто… — измънка то и бързо хвърли поглед към автомата.
— Всичко е наред — каза спокойно учителят с мек, но твърд тон. — Навън е прекалено студено, за да стоиш прав. Ела, не хапя.
Гладът и студът в крайна сметка надделяха над гордостта. Момчето кимна и бавно се приближи до масата, притиснало ръце в джобовете на якето си.
— Как се казваш? — попита мистър Харисън, щом то седна.
— Алекс — отговори тихо, без да го поглежда в очите.
— Приятно ми е, Алекс. Аз съм мистър Харисън — представи се той и протегна ръка.
Алекс се поколеба за миг, но все пак я пое. Ръката му беше малка и ледено студена.
— А сега — каза учителят и махна към сервитьорката, — как ти звучи една топла порция? Да поръчаме супа и сандвич?
— Няма нужда… — опита да възрази Алекс, но мистър Харисън вдигна ръка и го спря.
— Няма да спорим. Аз черпя. А и така ще имам с кого да си поговоря.
Скоро на масата се появиха купа вряща пилешка супа и апетитен сандвич. В началото Алекс ядеше предпазливо, но с всяка хапка, която го сгряваше отвътре, напрежението му започна да се разтваря. Постепенно той се отпусна и започна да разказва по малко за живота си.
— Мама много работи — прошепна той. — Има две работи и след училище най-често съм сам.
— Сигурно ти е трудно — отбеляза спокойно мистър Харисън.
Алекс кимна с приведен поглед.
— Старае се, колкото може… но понякога е наистина тежко.
Учителят се усмихна разбиращо.
— Напомняш ми на много от моите ученици — каза той. — Умен, упорит… В теб има голям потенциал.
Момчето се изчерви и се загледа в купичката си.
— Не съм чак толкова умен… — измърмори Алекс.
— Никога не се подценявай, Алекс. Понякога единственото, от което се нуждаем, е протегната ръка в правилния момент. Обещай ми само нещо: когато един ден ти самият можеш да помогнеш на някого, направи го. Продължи нататък тази доброта.
За миг Алекс се замисли, сякаш опитомява думите му. Когато дояде и последната лъжица супа, вдигна очи и тихо каза:
— Благодаря ви.
Мистър Харисън се усмихна широко.
— Няма за какво, млади човече.
Седем години по-късно
Неочаквано силно почукване по вратата наруши тишината. Вече още по-състарен и движейки се бавно, мистър Харисън стана и отиде до входната врата на малкия си апартамент. Навън отново беше зима, а студът се промъкваше през прозорците.
Когато отвори, очите му се разшириха от изненада. На прага стоеше елегантно облечен млад мъж в хубаво палто, с грижливо сресана тъмна коса. В ръцете си държеше голяма кошница, пълна със свежи плодове, хляб и други вкусотии.
— Мистър Харисън — заговори младежът с треперещ от вълнение глас. — Не знам дали ме помните.
Учителят го изучаваше няколко секунди, опитвайки се да свърже чертите му със спомен от миналото. В следващия миг в погледа му проблесна разпознаване.
— Алекс? — попита той почти невярващо.
Младият мъж се усмихна широко и кимна.
— Да, сър. Минаха седем години, но аз не забравих какво направихте за мен онази зима.
Мистър Харисън се дръпна назад, за да му направи място.
— Влизай, влизай! Само се погледни — колко си пораснал!
Алекс прекрачи прага и остави кошницата на масата. Погледът му бързо обходи малкия, скромен апартамент, отрупан със стари книги, а до прозореца стоеше износено кресло.
— Намерих ви чрез закусвалнята — обясни той. — Собственикът още си спомняше за вас и ми помогна да ви открия. Исках да върна добротата, която ми показахте онази студена вечер.
Мистър Харисън погледна към кошницата, после към Алекc, а в очите му проблеснаха силни чувства.
— Не беше нужно да правиш всичко това, момчето ми.
— Нужно беше — отвърна твърдо Алекс. — Вие ме научихте на нещо важно: че добротата винаги се връща. Сега е мой ред да ви я върна.
По лицето на учителя се разля усмивка, а в гърдите му се разля тихо, дълбоко щастие.
— Тогава сядай, момчето ми — каза той. — Да сложим кафе и да си поговорим.
И така, в този малък апартамент добротата направи още един кръг и отново се върна там, откъдето беше тръгнала.