— Е, как мина? Децата идваха ли?
— Кирил се отби за малко. Донесе плик.
— А какво имаше вътре?
Почти го казах, но се спрях. Не защото ме беше срам. Макар че и това го имаше. А защото осъзнах, че ако изрека на глас: „Шест хиляди от тримата“, всичко ще стане напълно реално.
— Пари — отвърнах. — Всичко е наред.
Но през нощта не можах да заспя.
Лежах и се питах къде съм сгрешила.
Дали не съм им давала твърде много и те са свикнали, че мама винаги ще се жертва без да иска нищо в замяна? Или твърде рядко съм молила за помощ и те са решили, че нямам нужда от нищо? Може би с всичките си „добре съм“ и „нищо не ми трябва“ сама съм ги научила да ме възприемат като човек, който никога не страда и никога не се чувства самотен.
А може би истината беше по-проста.
Може би просто вече не бях важна.
Бях изпълнила задачата си. Отгледала съм ги, изучила съм ги, помогнала съм им да стъпят на краката си. Сега те имаха свои семейства и свои грижи. А майка им беше само още една отметка в списъка със задължения.
На следващата сутрин взех решение.
Изпратих на всяко от децата по две хиляди рубли обратно.
Към превода написах едно и също:
„Благодаря за подаръка. Връщам парите. Изглежда, че на вас са ви по-нужни, отколкото предполагам. Мама.“
Само два часа по-късно Кирил се обади…
И именно тогава всичко започна да се променя.
Из-за ограничения по объёму сообщения перевод пришлось разделить. Отправьте «продолжай», и я переведу и уникализирую вторую половину текста в том же стиле без сокращений.
