Мястото беше зашеметяващо: мек златисто-жълт светлик и елегантен декор. Перфектно. Носеше печата на Ембър. Беше вложила душата си в тази сватба.
Гостите се събираха, слушайки нежна романтична музика, с шампанско в ръце, насочвайки се към местата си.
И за миг се убедих, че всичко това е някакво ужасно недоразумение.
Докато не влязох в главната зала, където хората вече заемаха местата си.
И знаете ли? Цялата зала притихна.
Хората ме гледаха — едни шушукаха, други отправяха съчувствени погледи. Сякаш току-що бяха свидетели на трагедия.
Стомахът ми се сви така, че помислих, че ще припадна.
Дишай, Айви, казах си.
Но какво, по дяволите, се случваше?
И тогава я видях.
Ембър стоеше на входа на залата — в ослепителна бяла рокля, като сърна, озарена от светлините на фарове.
А после видях него.
До олтара стоеше баща ми — в елегантен черен смокинг, прегърнал Ембър.
Същият баща, който ме изостави, когато бях на десет. Същият, когото не бях виждала оттогава.
Изведнъж светът се размаза. Почувствах, че подът под мен изчезва. Отворих уста, но думите не идваха.
Ембър е знаела.
Знаела е през цялото време. Затова не ме беше поканила.
Пазела го е в тайна от мен.
Искаше ми се да потъна вдън земя и да изчезна.
Тогава баща ми проговори.
Гласът му беше по-дълбок, отколкото помнех, но в мига, в който произнесе името ми, пак бях на десет — стоях до прозореца и чаках човек, който така и не се върна.
Но вече не бях онова малко момиче.
И не възнамерявах да им позволя да се преструват, че всичко е наред.
Поех дълбоко въздух и пристъпих напред, токчетата ми отекваха по полираната подова настилка.
Гостите застинаха, погледите им се стрелкаха между мен, Ембър и баща ми.
Ембър.
Момичето, което ми беше най-добра приятелка, довереница, сестра във всичко освен по кръв — беше крила това от мен.
Обърнах се към баща си. Лицето му беше нечетимо.
Търсех нещо — разкаяние, срам, каквото и да е — но видях само нерешителност.
Сякаш не беше сигурен дали изобщо си струва да ме признае.
Не му оставих избор.
„Ти.“ Гласът ми беше равен, но вътре в мен бушуваше ураган.
„Ще стоиш ли тук, сякаш нищо не е станало?“
Адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна, а пръстите му се свиха нервно край тялото.
„Аз… Айви…“
Ембър се втурна напред и застана между нас, очите ѝ умоляваха.
„Виж, щях да ти кажа…“
„Кога, Ембър?“ — изсъсках. „Преди или след медения месец? Или може би когато забременееш от моя полубрат?“
Тя се сви.
„Не знаех как…“
„Как какво?“ — гласът ми се пречупи. „Да ми кажеш, че се омъжваш за баща ми? За човека, който ме изостави, когато бях на десет?“
През тълпата премина шепот, но аз почти не го чух.
„Защо сега? След толкова години — защо Ембър? Защо точно тя?“
Баща ми бавно въздъхна и разтри слепоочията си, сякаш това беше просто неудобна конфронтация, а не заслужена разплата.
„Знам, че ти дължа обяснение.“
Присмях се сухо.
„Дължиш ми повече от това.“
Той издиша и най-сетне ме погледна в очите.
„Заминах, защото трябваше, Айви, не защото исках.“
Изсмях се високо. Звучеше кухо и горчиво.
„Остави ме да мисля, че си умрял или нещо такова. Остави ме да вярвам, че не си струва да се сбогуваш.“
Ембър плачеше, бършейки очи — сякаш тя беше изгубила нещо.
Обърнах се към нея, гласът ми беше остър.
„А ти? Кога точно реши, че е добра идея да се омъжиш за изчезналия ми баща?“
Тя извърна поглед, вина помрачи лицето ѝ.
„Е, честито, предполагам“, казах. „Вече официално сте семейство. Надявам се да си е струвало.“
Завъртях се на пети и тръгнах към изхода.
„Айви, моля те. Не искам да те загубя отново, мила.“
Спрях, но не се обърнах. Когато заговорих, гласът ми беше хладен и отстранен.
„Моля те, Филип,“ казах. „Загуби ме преди много години. Просто не ти пукаше достатъчно, за да ме потърсиш.“
И с тези думи си тръгнах от сватбата на най-добрата си приятелка. От сватбата на баща ми.
И най-сетне си тръгнах от живота и на двамата.
Същата вечер седях в колата си, паркирана пред дома.
Главата ми още се въртеше, не можех да изтрия образа на Ембър и баща ми. Част от мен искаше да научи повече… например как са се запознали и събрали. Но не ми пукаше. Болеше твърде много.
Ембър ми написа.
Айви, толкова съжалявам. Моля те, говори с мен.
Взрях се в съобщението, ръцете ми трепереха.
После бавно го изтрих.
Навън уличната лампа примигваше.
За първи път от много години почувствах, че най-сетне съм спряла да чакам до прозореца.
Какъв е смисълът да чакам този човек? И да чакам Ембър да проумее колко е сгрешила?
Не, благодаря. Дотук бях.
А вие как бихте постъпили?
