В дъждовна нощ, бременна таксиметрова шофьорка предлага на бездомния и ранен непознат да го закара безплатно до болницата. На следващата сутрин тя се събужда от парада на джипове пред дома си. На вратата й чукат мъже в костюми и й казват истината, която завинаги ще промени живота й.
За две години работа зад волана Клео е видяла всички пътници, които таксито може да превози: тълпи от купонджии, спъващи се в три часа сутринта, семейства, бързащи за полети, и виновни бизнесмени, от които миришеше на коктейли и погрешни решения. Тя изслуша всички истории, изсуши не една сълза и се научи да чете хората, още преди да отворят вратата на таксито й.
Фаровете на жълтото такси прорязваха ноемврийската мъгла, докато Клео го караше по празните улици на центъра на града.
Гърбът й болеше, а бебето сякаш беше решило да се занимава с гимнастика, притискайки се към ребрата й. В осмия месец на бременността й нощната смяна ставаше все по-тежка. Но сметките сами не се плащат, нали?
„Още няколко часа, любов моя“, прошепна тя, галеейки подутия си корем. „После ще можем да се приберем в Честър.“
Бебето писна в отговор, карайки я да се усмихне, въпреки всичко. Честър, нейният оранжев котарак, вероятно сега лежеше разпънат на възглавницата в дома й, разпръсквайки оранжева козина навсякъде. В тези дни този котак беше най-близкият член на семейството на Клео.
При споменаването на дома я наводниха нежелани спомени. Преди пет месеца тя се качваше по същите стъпала към апартамента им, сърцето й туптеше от вълнение.
Всичко беше планирала идеално – вечеря на свещи, любимата лазаня на съпруга й Марк, малка двойка детски обувки, увити в сребриста хартия.
„Ще имаме бебе, скъпи!“ – каза тя, подавайки пакета през масата.
Марк се втренчи в обувките, лицето му побледня. Мълчанието продължи, докато Клео не издържа.
„Кажи нещо.“
„Не мога да го направя, Клео.“
Какво означава „не мога“?
„Джесика също е бременна. С моето дете. В третия месец.“
Свещите изгаряха, когато светът на Клео се срути. Джесика. Неговата секретарка. Жената, за която той се кълнеше, че е „просто приятелка“.
„От колко време ми изневеряваш?“
„Има ли значение?“
Всъщност нямаше. Не мина и седмица, когато Марк изчезна. За две седмици той опразни общата им сметка. Сега, на 32 години, Клео работеше на две смени, опитвайки се да спести пари за детето.
„Баща ти може би ни е забравил“, шептеше тя на бебето си, задържайки сълзите си, когато се връщаше към този момент, „но ние ще се справим. Ще видиш.“
Но онази вечер, само три седмици преди термина, с подути глезени и стегнато облегаща коремът й блуза за бременни, Клео се сблъска с нещо друго.
Часовникът показваше 11:43 вечерта, когато тя го забеляза – самотна фигура, бродяща по пътя.
През мъглата от уличното осветление и ръмежния дъжд той се появи като призрак от сенките на 42-ра улица. Дори от разстояние нещо в неговия облик я караше да бие по-бързо.
Дрехите му висяха като мръсни парцали, а тъмната му коса се лепеше по лицето му. Той притискаше едната си ръка към гърдите си, влачеше дясната си крак и се препъваше по празния тротоар.
Клео инстинктивно притисна ръка към закръглената си корем, наблюдавайки мъжа през предното стъкло. Трябваше да е у дома още преди час, свита на кълбо с Честър, който винаги мъркаше на корема й, сякаш пееше серенада на бебето.
Но нещо в отчаянието на този човек, в начина, по който се люлееше при всяка крачка, сякаш се опитваше да се задържи на краката си, я караше да стиска по-силно волана, вместо да си тръгне.
За две години нощно шофиране Клео се научи да разпознава неприятностите. А в тази сцена всичко говореше за опасност.
През мъглата тя различи повече детайли. Беше млад мъж, на около двадесет и пет години, облечен в нещо, което някога е било скъпо облекло.
Той стискаше дясната си ръка и дори в слабата светлина тя можеше да различи тъмни червени петна по ръкава му. Лицето му беше покрито с синини, едното му око беше подуто.
В огледалото за обратно виждане се появи кола, която се движеше бързо. Мъжът вдигна глава, на лицето му се четеше ужас. Опита се да избяга, но се препъна.
„Не го прави, Клео“, прошепна тя. „Не днес. Не когато си в осмия месец на бременността.“
Но тя вече беше спряла на пътя.
Спускайки прозореца, тя попита: „Добре ли си? Имаш ли нужда от помощ?“
Непознатият се обърна, очите му се разшириха от страх. От раната над веждата му се стичаха струйки тъмночервен пот. „Просто трябва да отида на безопасно място.“
Двигателят на приближаващата се кола заръмжа по-силно.
„Качвай се!“ Клео отключи вратите. „Ще те закарам в болницата.“
Момчето се качи и се срути на задната седалка, когато Клео натисна газта. Фаровете на преследващата кола заляха огледалото й.
„Те все още ни следват“, прошепна той, приведен ниско. „Благодаря. Повечето хора не биха спрели.“
Сърцето на Клео затупа. „Чакай.“
Тя рязко зави надясно, после още веднъж, криволичейки по улиците, които знаеше наизуст. Колата зад тях не изоставаше.
„Кои са те?“ – попита тя, като направи още един рязък завой, който накара пътника й да се хване за дръжката на вратата.
„По-бързо… по-бързо. Ще ни настигнат…“
Пред тях се появиха втори чифт фарове. Бяха притиснати в ъгъла.
„Доверяваш ли ми се?“ попита Клео, вече завъртайки волана.
„Какво?“
Тя премина през изоставения паркинг, промъквайки се под частично спуснатите врати. Преследващите коли не можеха да я настигнат, а пролуката едва стигаше за таксито й.
„От две години се измъквам от пияни пътници, които не искат да платят“, обясни тя, поглеждайки в огледалото. Фаровете липсваха. „Никога не съм мислила, че тези умения ще ми потрябват днес“.
Бебето изписка силно, което я накара да се стресне.
„Бременна сте“, каза непознатият, забелязвайки нейното неудобство. „Боже, съжалявам. Изложих и двама ви на опасност.“
„Понякога най-големият риск е да не правиш нищо.“ Тя срещна погледа му в огледалото. „Аз съм Клео.“
„Благодаря, Клео. Повечето хора… те просто биха ме игнорирали.“
„Да, но повечето хора все още не са разбрали колко бързо може да се промени животът.“
След като измина, сякаш цяла вечност, най-накрая пристигнаха в болницата. Преди да излезе, мъжът внимателно я хвана за ръката.
„Защо спря?“ Той внимателно изучаваше лицето й.
„В наши дни светът не е много добър към таксиметровите шофьори, особено към бременните, които работят сами през нощта.“
Клео се замисли. „Днес сутринта видях как една жена прескочи бездомник, който беше получил пристъп. Дори не прекъсна телефонния си разговор. Обещах си, че няма да стана такъв човек… такъв, който се страхува толкова много от света, че забравя човечността си.“
Той бавно кимна. „Не е трябвало да го правиш. Защото това, което направи днес… е отвъд границите на твоето разбиране.“
Клео се забави за миг, погледите им се срещнаха. Тя му се усмихна окуражително.
След това се обърна и отиде към таксито, което я чакаше. Като влезе вътре, тя се обърна за последен път и прошепна: „Какво е имал предвид?“
Остатъкът от нощта мина като в мъгла. Клео се прибра у дома, вечеря и нахрани котката. Но в главата й цареше пълен хаос и тя прекарваше в паметта си събитията от изминалата нощ, докато заспа.
На следващата сутрин я събуди силен шум от двигатели. Честър напусна мястото си на възглавницата, козината му се изправи, сякаш съседското куче го беше притиснало в ъгъла.
„Какво става, Честър?“ Клео с мъка се измъкна от леглото и замръзна до прозореца.
Кортеж от лъскави черни джипове, не по-малко от дузина, се беше наредил по скромната й улица. Мъже в тъмни костюми и слушалки се движеха с военна прецизност, установявайки периметър около дома й.
„О, Боже! Кои са тези хора? Да не би да съм помогнала на престъпник снощи?“ въздъхна Клео.
Мислите й бяха прекъснати от чукане. Погледна през шпионката и видя трима мъже. Единият беше облечен в скъп костюм, другият носеше слушалка, а третият й беше ужасно познат.
„Не може да бъде“, прошепна тя, разпознавайки непознатия от предната нощ.
Разкъсаните дрехи и червените петна бяха изчезнали, заменени от безупречен костюм, който вероятно струваше повече от месечния й билет за градски транспорт.
С треперещи ръце тя отвори вратата.
„Мадам!“ – леко се поклони първият мъж. „Аз съм Джеймс, шеф на охраната на семейство Аткинсън. Това са г-н Аткинсън и синът му Арчи, на когото помогнахте снощи.“
Светът се преобърна. Аткинсън са семейство милиардери, чиято технологична империя е запълнила заглавията на вестниците. Синът им е бил отвлечен преди три дни, а откупът е определен на 50 милиона.
А тя го е намерила на пътя.
„Бях при тях три дни“, обясни Арчи, настанявайки се на изтъркания й диван, докато Честър обмирисваше ботушите си. „Когато ме превозиха снощи, видях шанс да избягам на бензиностанцията. Но те вече бяха близо. Ако не бяхте спрели…“
„Хората, които те преследваха“, добави баща му, „бяха заловени час след като закара Арчи в болницата. Бързината на мисленето ти не само спаси сина ми, но и ни помогна да хванем опасната банда похитители.“
След това г-н Аткинсън подаде плик. Вътре имаше чек, от който Клео се разтрепери.
„Сър, това е прекалено много. Не мога…“
„Това е нищо в сравнение с това, което направи“, усмихна се той меко. „Считайте го за инвестиция в бъдещето си!“, каза той, поглеждайки към корема й. „Никое дете не трябва да започва живота си с въпроса как майка му ще го изхранва.“
По бузите на Клео потекоха сълзи, а Честър скочи на коленете на Арчи и заръмжа силно.
„Това не е всичко“, добави Арчи, навеждайки се напред. „Искаме да оглавиш новата инициатива на фондацията ни за осигуряване на обществена безопасност. Светът се нуждае от повече хора, които не се страхуват да спрат и да помогнат. Хора като теб, Клео.“
„Ако някога имате нужда от нещо, моля, обадете ни се“, каза г-н Аткинсън, подавайки визитката си, гласът му беше мек от искреност и благодарност. „Завинаги сме ви задължени.“
Клео се усмихна и тихо каза „Благодаря!“, а сълзи от радост и облекчение изпълниха очите й.
Когато си тръгнаха, тя почувства, че тежестта на последните месеци отпада. За първи път откакто Марк си тръгна, тя си позволи да повярва, че всичко може да се оправи.
Клео погледна корема си и се усмихна през сълзи. „Чуваш ли, малкия? Изглежда, че нощната работа на мама току-що получи повишение. И ние го постигнахме, просто като хора!“
