Касата за самообслужване издаваше дразнещо писукане. Лена бързо сканира буркан с маслини и се наведе към терминала за плащане. Отзад се чу недоволен глас.
— Къде се натиска тук, по дяволите?
Лена се обърна и застина. На съседната каса стоеше Галина Петровна, объркано натискаща екрана. Сивата ѝ коса беше небрежно прибрана, носеше изтъркано яке, а в ръцете стискаше евтина чанта. Същата жена, която преди три години я беше осъдила, че не е била добра съпруга.
Две минути мълчание. Първа я позна Галина Петровна.
— Лена? — произнесе тя с изненада. — Наистина ли си ти?
— Здравейте, Галина Петровна — отвърна Лена.
Тя спокойно приключи своята покупка. Новото палто ѝ стоеше отлично, кожената чанта беше сложена върху количката с продукти, които беше взела, без да се замисля за цената.
Бившата свекърва я оглеждаше внимателно — поддържан маникюр, свеж вид, никаква следа от онази изтощена жена, която преди две години си беше тръгнала само с една чанта.
— Да помогна ли? — попита Лена и посочи терминала.
Галина Петровна направи крачка назад. Лена бързо плати скромните ѝ покупки — хляб, мляко и най-евтините кренвирши. Преди едва ли би ѝ направило впечатление; сега тя неволно сравни това с собствения си „асортимент“.
— Благодаря — каза Галина Петровна. — Преди Андрей все помагаше с такива неща, а сега…
Неудобството довърши изречението вместо нея и лицето ѝ се зачерви.
Излязоха едновременно. Лена тръгна към новата си кола. Галина Петровна спря при спирката и я погледна отново.
— Сама ли си я купи? — кимна тя към автомобила.
— Да, сама. Работя като копирайтър от вкъщи.
— Това трябва да е удобно… да си седиш у дома?
— Много удобно. Никой не командва.
Последните думи прозвучаха с лек акцент. Галина Петровна разбра намека и отмести поглед.
Автобусът не идваше. Те мълчаха, от време на време се поглеждаха. Лена бавно подреждаше торбите в багажника. Преди винаги бързаше — да се прибере, да готви, да пере, да чисти. Сега нямаше защо да бърза. И това беше прекрасно.
— Как си? — попита най-сетне Галина Петровна.
— Добре съм. А вие как сте?
Въпросът увисна. Галина Петровна гледаше в асфалта и стискаше дръжките на чантата.
— При мен… сега е трудно.
— Какво става с Андрей? — каза Лена.
В гласа ѝ нямаше любопитство. Галина Петровна потрепна, сякаш я беше ударило.
— Той… се върна у дома след развода ви. Мислех, че е временно, докато си намери работа.
— И какво се оказа?
— Доведе момиче и казва, че вече му е жена.
— Нямат никакви документи — побърза да добави тя. — Живеят заедно, но без формалности.
Лена кимна. В момента, в който край тях прелетя претъпкан автобус, тя каза:
— Качвайте се, ще ви закарам.
— Няма нужда да ви товаря…
— Качвайте се. Все едно.
Вътре миришеше на нова кожа и лек аромат на парфюм. Галина Петровна предпазливо седна на мястото до шофьора, оглеждайки интериора.
— „Садовая“, номер седемнайсет — нарочно тихо изрече тя.
Лена кимна. Това беше същият апартамент, където преди три години тя миеше подове през уикендите, готвеше огромни тенджери борш за цялото семейство и търпеше упреци как „истинските жени не разстройват мъжете си“.
— Още ли живеете там?
— Сега сме четирима — отвърна с горчивина Галина Петровна. — Тя размести мебелите и изхвърли цветята ми — казва, че събирали прах.
На светофара Лена се обърна към нея.
— И търпите това?
— А какво да правя? Все пак ми е син.
— Пълнолетен син.
— Но пак е мой — Галина Петровна стисна устни. — Само че… тя командва вече. Да, дори чай не мога да си направя без разрешение в собствения си дом.
Колата потегли отново. Лена гледаше напред, но слушаше внимателно.
— А той какво? Работи ли?
— Загуби работата месец след като я доведе. Казва, че шефът се заяждал. Сега си стои вкъщи и играе на телефона, а тя ми иска пари за храна и сметки.
— И давате ли?
— С пенсията не е лесно, но какво да правя? Да ги изхвърля на улицата ли?
Лена замълча. Спомни си как тогава търпеше „мъдрите“ наставления на Галина Петровна за това, че „каранниците не се изнасят навън“ и че „мъжът трябва да се подкрепя в трудни времена“.
— Знаете ли кое е най-обидното? — продължи Галина Петровна, сякаш най-накрая отпуши. — Тя е млада и красива. Мислех, че ще го промени, ще го накара да работи, да се стегне. Но той си остана същият. Лежи на дивана и очаква да го обслужват.
— Както и преди.
— Да, както и преди — тихо потвърди свекървата.
Спряха пред познатия вход. Лена не бързаше да се сбогува.
— Помните ли какво ми говорехте за добрите жени?
— Какво говорех? — напрегна се Галина Петровна.
— Че добрите жени не тревожат мъжете си за дреболии. Че разбират и прощават. Че истинската жена създава уют, а не мрънка.
Галина Петровна сведе поглед.
— И че разводът е позор за жената, но не и за мъжа. Помните ли тези ваши „мъдрости“?
— Помня — каза тя тихо.
— Е, сега живейте с резултата от съветите си.
Тишината в колата стана задушаваща. Галина Петровна стискаше чантата, без да вдига глава.
— Лена, искам да се извиня.
— За какво точно?
— За това, че ви обвинявах за развода. Че казах, че сте лоша жена, че не умеете да се разбирате с мъжа си.
Лена се обърна към нея изцяло.
— А сега какво мислите?
— Сега разбирам, че вие просто първа не издържахте — вдигна очи Галина Петровна. — Аз го възпитах неправилно. Пазех го от всичко. Никога не се научи да поема отговорност.
— Вие знаехте какво отглеждате. Просто на мен ми беше удобно да го търпя.
Галина Петровна потрепна, сякаш беше получила удар.
— Прави сте. Но мислех… мислех, че го защитавам. Че майчината любов…
— Майчина любов е да научиш детето да живее без теб. А вие го научихте само да зависи от вас.
Думите прозвучаха твърдо. Галина Петровна се сви на седалката.
— Простете ми — прошепна тя. — Не знаех какво правя. Не мислех, че ще стане така.
— Знаехте. Просто последствията ви изглеждаха далечни.
Навън заваля. Галина Петровна открехна вратата, но не бързаше да слезе.
— А вие… щастлива ли сте сега?
— Спокойна съм.
— Не ви ли липсва семейството? Мъжът?
— Да ми липсва какво? Виковете? Упреците? Усещането, че всичко правя грешно?
Лена запали двигателя. Звукът на мотора изпълни пространството.
— Но вие го обичахте…
— Обичах този, който можеше да стане. Не този, който беше.
Галина Петровна най-сетне слезе, но остана до отворената врата, мокрейки се под дъжда.
— Може ли да се качите? Чай да изпием, да поговорим… Ще кажа на Андрей, че ви срещнах.
— Не.
— Ще се зарадва, честна дума…
— Съмнявам се. Едва ли ще ми прости, че аз си тръгнах първа.
Настъпи пауза. Дъждът се усили.
— Галина Петровна — каза Лена спокойно, — вие получихте точно такъв син, какъвто сте отгледали. Такъв, когото пазехте от неприятности, на когото позволявахте да не работи и да не носи отговорност. А аз си върнах свободата.
— Но вие сте сама…
— И това е прекрасно. Знаете ли какво е — да се събудиш сутрин и да не се страхуваш, че някой ще е недоволен от закуската? Да си купиш нещо за себе си и да не слушаш упреци, че прахосваш? Да работиш до късно и да не готвиш вечеря, защото „мъжът трябва да се прибира в сит дом“?
Гласът на Лена стана още по-твърд.
— Това се нарича да живееш своя живот, а не да обслужваш чуждия.
В очите на Галина Петровна проблесна молба — за разбиране, за прошка, за това Лена поне малко да облекчи тежестта на вината ѝ.
— А какво да правя сега? — попита тя отчаяно. — Как да живея с това?
— Това беше ваш избор преди трийсет години. Сега живейте с последствията.
Лена протегна ръка към дръжката на вратата.
— Успех ви желая.
Вратата се затвори. Колата плавно се отдалечи от тротоара.
В огледалото за обратно виждане за секунда се появи прегърбената фигура на Галина Петровна под дъжда пред входа. Лена не се обърна.
У дома тя спокойно разопакова покупките, включи лаптопа. Телефонът звънна — съобщение от клиент. Нов проект, добро заплащане, интересна тема. Никой не я питаше откъде са парите и за какво ги харчи.
Навън дъждът шумеше, а тишината в апартамента я обгръщаше като топлина. Никой не чакаше вечеря в точно определен час. Никой не ѝ натякваше за похарченото. Никой не изискваше отчет къде е била и с кого е говорила.
Лена отвори нов файл и отново започна да пише. Пръстите ѝ леко се плъзгаха по клавишите. Работа, която обичаше, у дома, където тя беше стопанката. Живот, който не ѝ се налагаше да дели с никого против волята си.
Дойде още едно съобщение — от приятелка, покана за театър през уикенда. Преди отказваше:
— Мъжът не обича да ходя някъде без него.
Сега отговори веднага:
— Разбира се, идвам!
Дъждът навън ставаше все по-силен, но в апартамента беше топло и светло. Лена се усмихна на мислите си и продължи да работи. Утре щеше да е нов ден — нейният ден, изживян така, както тя иска.
