„Изобщо представяш ли си колко беше трудно? Опитвах се да я отглеждам сама, но Гавин не искаше дете. А от мисълта да се върна при теб, просто ме заболяваше глава. Постоянно. Така че той ми постави ултиматум. Направих това, което трябваше да направя.“
„Ти си я изоставила!“ – изсъска Дилън. – „Собственото си дете!“
Тина стисна челюсти.
„Не се прави на светец, Дилън“, каза тя. „Когато си тръгвах от теб, беше затънал до уши, едва се държеше на работа като управител в супермаркет. Наистина ли мислиш, че тогава можеше да се грижиш за бебе?“
„Къде е тя?“ – настоя той.
Тина се поколеба.
„В Центъра за грижи „Сънисайд“. В центъра на града е. Но, чуй ме, може и вече да не е там. Възможно е семейство да я е взело, да я е осиновило, да си живее живота. Помолих изобщо да не ме търсят.“
Ръцете на Дилън затрепериха. Как можеше да е толкова студена?
„Имам нужда от доказателство, Тина. Нещо, което да показва, че аз съм баща ѝ.“
Тина се изсмя сухо.
„За какво, по-точно? Но добре, изчакай тук. Помолих да ми изпратят копие от акта ѝ за раждане.“
Тя изчезна по един от коридорите и се върна със сгънат лист хартия.
„Ето акта за раждане. А сега ме остави на мира, Дилън. Хабиш си времето. Ако още е там, няма шанс да я дадат на човек като теб.“
Сърцето на Дилън блъскаше лудо, докато влизаше в центъра за грижи, стискайки треперещ в ръце документа. Директорката – добродушна жена на име Шейла – го посрещна на рецепцията.
„Бих искал да видя дъщеря си“, каза той, протягайки ѝ акта. „Искам да знам дали е тук.“
Шейла прегледа документа и кимна.
„Лайла! Лайла е чудесно момиченце. Истинска художничка, господине. Ръчичките ѝ са постоянно в някаква боя.“
„Значи казвате, че детето ми е тук?“ – въздъхна той с облекчение.
„Да, тук е“, усмихна се Шейла. „Последвай ме.“
Тя го поведе към ярко осветена игрална стая. Там, на малка масичка заедно с едно момче, седеше момиченце с кестеняви къдрици и широко раздалечени кафяви очи. Беше красиво.
Дъхът на Дилън секна.
„Това тя ли е?“ – прошепна.
Шейла кимна.
„Това е нашата Лайла“, каза, усмихвайки се нежно. „Отдавна се опитваме да ѝ намерим дом. Хората идват, харесват я, но в крайна сметка сякаш се отказват.“
„Защото не е тяхно дете…“ промълви той.
Дилън направи крачка напред, сякаш краката му тежаха като олово. Лайла вдигна очи от книжката за оцветяване и срещна погледа му. Не се усмихна, но в очите ѝ проблесна любопитство.
„Тя е прекрасна“, изпусна той на глас.
Шейла прочисти гърло и с жест му посочи да я последва в малък кът с дивани извън игралната стая.
„Трябва да ми разкажете всичко“, каза тя. „Трябва да разбера ситуацията. Всичко, което знам, е, че майката на Лайла се е отказала от нея.“
Дилън седна във фотьойла и ѝ разказа всичко, което беше научил през последните дни.
„Трябва да съм честна с вас, Дилън“, каза Шейла, когато той свърши. „Няма да е лесно да получите настойничество. Ще ви трябват стабилно жилище, постоянен доход и съдебно разрешение. Ще трябва и да изградите връзка с Лайла, докато тя е още тук. Съдията трябва да види как общувате. Ще назначим социален работник, който да поеме вашия случай. Той ще документира всичко и ще ви предложи най-добрия възможен вариант.“
Дилън кимна и се усмихна слабо.
„Радвам се, че процесът е толкова сериозен“, каза той. „Но искам да знаете – ще направя всичко необходимо, госпожо. Това дете заслужава повече. Заслужава целия свят.“
„Радвам се, че мислиш така“, отвърна Шейла. „Съгласна съм. Лайла е специална, както всички наши деца. Но ако наистина я искаш, ще трябва да се бориш. Трябва да минеш през всичко това.“
Следващите седмици бяха изпълнени с откази и разочарования.
Дилън подаваше молби за работа във всеки магазин, който успяваше да намери, обяснявайки, че преди е бил управител. Но повечето мениджъри и хора от човешки ресурси едва го поглеждаха, после се засмиваха или поклащаха глава.
Отчаян, той започна да мете улиците пред магазините нощем, надявайки се, че някой ще забележи усилията му. Не го интересуваше каква ще е работата – важното беше да има такава.
Една вечер собственикът на винарска изба излезе навън и застана да го наблюдава.
„Ти си тук всяка нощ“, каза мъжът. „Защо?“
Дилън остави метлата.
„Преди управлявах магазин“, обясни той. „Загубих всичко, когато приятелката ми ме напусна. Сега се опитвам да измъкна дъщеря си от приюта.“
Старецът го изучава дълго.
„Влез вътре“, каза накрая. „Скоро ще затварям, но са ми останали няколко сандвича. Да хапнем и да поговорим.“
В следващите месеци Дилън работеше като чистач, миеше подове и разтоварваше кашони. Постепенно собственикът, мистър Диего, започна да му се доверява и да му възлага повече отговорности.
Един ден, докато подреждаше складовото помещение, Дилън забеляза колко неефективна е системата им на работа. С притеснение сподели идеите си с мистър Диего. За негова изненада старецът го изслуша и реши да ги приложи.
