След като губи всичко, Дилън научава шокираща тайна: има тригодишна дъщеря, която бившата му приятелка е изоставила в приют. Решен да даде на момиченцето си живота, който то заслужава, Дилън тръгва по емоционален път към изкупление, опитвайки се да докаже, че може да бъде бащата, от който малката Лайла има нужда.
Дилън седеше приведен на дървената пейка до магазина за обувки и стискаше в ръце картонче с надпис: „Ще почистя обувките ви за 1 долар“.
Пролетният студ пронизваше изтърканото му палто, но той почти не го усещаше. Бяха минали две години, откакто животът му се беше превърнал в развалина. Две години, откакто беше загубил всичко.
Работата си, дома си и Тина – жената, с която мислеше, че ще прекара целия си живот.
Заминаването на Тина беше бързо и жестоко.
„Застоял си, Дилън“, каза тя, докато оставяше куфара до вратата. „А сега… Гавин ми предлага живот, който ти никога няма да можеш да ми дадеш“.
Това беше последният път, когато я видя. Още тогава беше започнал да пие. След раздялата пиенето съвсем излезе извън контрол, а заедно с него – и кариерата му.
Скоро след като изгуби работата си, загуби и апартамента, а положението му стана още по-тежко.
Скърцането на дизайнерски токчета по тротоара го върна в настоящето. Дилън вдигна поглед, готов да попита минаващите, дали искат да им лъсне обувките. Но когато видя коя е, замръзна.
Жена в кремаво сако и със златни гривни ръчеше нещо в огромната си чанта. Ванеса.
Най-добрата приятелка на Тина.
Дилън неловко се размърда на пейката, надявайки се, че тя няма да го забележи. Но острият поглед на Ванеса се спусна върху него като ястреб върху плячка. Изражението ѝ премина от изненада към открито отвращение.
„Дилън?“ – гласът ѝ беше пропит с развлечение. – „Това наистина ли си ти?“
Той не можеше да я игнорира, затова несигурно кимна.
„Да. Здрасти, Ванеса“, каза той.
Тя се засмя кратко.
„Животът те е смачкал, а? Как падат „силните на деня“.“
Тя го огледа от глава до пети, като подчерта мизерния му вид с презрителен жест.
Думите ѝ го жилнаха, но Дилън не се обиди. Беше свикнал да чува и по-лоши неща.
Ванеса наклони глава, а устните ѝ се извиха в подигравателна усмивка.
„Някога схвана ли го?“ – промърка тя.
„Какво да схвана?“ – намръщено попита Дилън.
Нямаше представа за какво говори.
„О, моля ти се“, – тя завъртя очи. – „Детето. Тина имаше бебе. Твоето бебе. Нима никога не ти е казвала?“
Сърцето на Дилън сякаш спря. Шумът на улицата изчезна, заменен от тътен на кръв в ушите му.
„Какво… какво току-що каза?“
„Боже, Дилън. Събуди се. Влез в час!“
„Моля те, Ванеса, не разбирам за какво говориш.“
Ванеса се взря в него за миг, погледът ѝ леко омекна. Тя въздъхна.
„Тина роди дете, след като те напусна“, каза Ванеса, докато разглеждаше маникюра си. „На Гавин изобщо не му се играеше „доведен татко“. А когато момиченцето беше на около година, Тина го остави в някакъв приют. Колко мина оттогава, две години? Не, чакай. Да… Сега трябва да е на около три.“
Дилън се изправи, залитайки.
„Лъжеш, Ванеса.“
Тя прехапа устна и изфъфка презрително.
„Защо, по дяволите, да си измислям? Видях Тина на едно парти миналия месец. Буквално се хвалеше как си е „уредила“ живота. Каза, че Гавин всеки момент щял да ѝ предложи. Живее в разкош.“
Ванеса се наведе по-близо, в гласа ѝ прозвуча снизхождение.
„Може би е време и ти да оправиш своя.“
Преди Дилън да успее да отговори, тя вече отминаваше, токчетата ѝ отекваха по тротоара.
На следващия ден Дилън стоеше на верандата пред огромно имение в един от най-богатите квартали на града. Знаеше къде живее Тина, защото беше прекарвал по някоя нощ, паркиран пред къщата, след като тя се беше преместила при Гавин.
Поне докато не му бяха взели колата.
Той сви юмруци и се втренчи в украсената масивна врата. Почука два пъти.
Когато вратата се отвори, Тина стоеше там по йога-панталон и копринен потник, с чаша бяло вино в ръка. Очите ѝ се разшириха от шок.
„Дилън?“ – прошепна тя. – „Какво правиш тук?“
„Трябват ми отговори“, каза той, пристъпвайки напред. „Ванеса ми разказа за детето. Нашето дете.“
Лицето на Тина побледня. Тя излезе навън и затвори вратата зад гърба си.
„За коя се мисли, че да си разтваря устата така? Само защото не я поканих на спа партито миналия месец. Толкова е озлобена.“
„Тина“, – гласът на Дилън стана твърд. – „Истина ли е? Имам ли дъщеря?“
Раменете ѝ се отпуснаха, и тя остави чашата с вино върху малка масичка в антрето.
„Да, Дилън“, каза тя тихо. „Истина е. Казва се Лайла. Дадох ѝ това име, защото го чух в един сериал и много ми хареса героинята. Сега е на три.“
Сърцето на Дилън се сви, а в гърдите му се надигна гняв.
Как можеше да говори за това така нехайно?
„Защо не ми каза? Защо ти…“ – той преглътна трудно, насила се спря. – „Къде е тя?“
Тина се напрегна, погледът ѝ стана защитен.
„Изобщо представяш ли си колко беше трудно? Опитвах се да я отглеждам сама, но Гавин не искаше дете. А от мисълта да се върна при теб, просто ме заболяваше глава. Постоянно. Така че той ми постави ултиматум. Направих това, което трябваше да направя.“
„Ти си я изоставила!“ – изсъска Дилън. – „Собственото си дете!“
Тина стисна челюсти.
„Не се прави на светец, Дилън“, каза тя. „Когато си тръгвах от теб, беше затънал до уши, едва се държеше на работа като управител в супермаркет. Наистина ли мислиш, че тогава можеше да се грижиш за бебе?“
„Къде е тя?“ – настоя той.
Тина се поколеба.
„В Центъра за грижи „Сънисайд“. В центъра на града е. Но, чуй ме, може и вече да не е там. Възможно е семейство да я е взело, да я е осиновило, да си живее живота. Помолих изобщо да не ме търсят.“
Ръцете на Дилън затрепериха. Как можеше да е толкова студена?
„Имам нужда от доказателство, Тина. Нещо, което да показва, че аз съм баща ѝ.“
Тина се изсмя сухо.
„За какво, по-точно? Но добре, изчакай тук. Помолих да ми изпратят копие от акта ѝ за раждане.“
Тя изчезна по един от коридорите и се върна със сгънат лист хартия.
„Ето акта за раждане. А сега ме остави на мира, Дилън. Хабиш си времето. Ако още е там, няма шанс да я дадат на човек като теб.“
Сърцето на Дилън блъскаше лудо, докато влизаше в центъра за грижи, стискайки треперещ в ръце документа. Директорката – добродушна жена на име Шейла – го посрещна на рецепцията.
„Бих искал да видя дъщеря си“, каза той, протягайки ѝ акта. „Искам да знам дали е тук.“
Шейла прегледа документа и кимна.
„Лайла! Лайла е чудесно момиченце. Истинска художничка, господине. Ръчичките ѝ са постоянно в някаква боя.“
„Значи казвате, че детето ми е тук?“ – въздъхна той с облекчение.
„Да, тук е“, усмихна се Шейла. „Последвай ме.“
Тя го поведе към ярко осветена игрална стая. Там, на малка масичка заедно с едно момче, седеше момиченце с кестеняви къдрици и широко раздалечени кафяви очи. Беше красиво.
Дъхът на Дилън секна.
„Това тя ли е?“ – прошепна.
Шейла кимна.
„Това е нашата Лайла“, каза, усмихвайки се нежно. „Отдавна се опитваме да ѝ намерим дом. Хората идват, харесват я, но в крайна сметка сякаш се отказват.“
„Защото не е тяхно дете…“ промълви той.
Дилън направи крачка напред, сякаш краката му тежаха като олово. Лайла вдигна очи от книжката за оцветяване и срещна погледа му. Не се усмихна, но в очите ѝ проблесна любопитство.
„Тя е прекрасна“, изпусна той на глас.
Шейла прочисти гърло и с жест му посочи да я последва в малък кът с дивани извън игралната стая.
„Трябва да ми разкажете всичко“, каза тя. „Трябва да разбера ситуацията. Всичко, което знам, е, че майката на Лайла се е отказала от нея.“
Дилън седна във фотьойла и ѝ разказа всичко, което беше научил през последните дни.
„Трябва да съм честна с вас, Дилън“, каза Шейла, когато той свърши. „Няма да е лесно да получите настойничество. Ще ви трябват стабилно жилище, постоянен доход и съдебно разрешение. Ще трябва и да изградите връзка с Лайла, докато тя е още тук. Съдията трябва да види как общувате. Ще назначим социален работник, който да поеме вашия случай. Той ще документира всичко и ще ви предложи най-добрия възможен вариант.“
Дилън кимна и се усмихна слабо.
„Радвам се, че процесът е толкова сериозен“, каза той. „Но искам да знаете – ще направя всичко необходимо, госпожо. Това дете заслужава повече. Заслужава целия свят.“
„Радвам се, че мислиш така“, отвърна Шейла. „Съгласна съм. Лайла е специална, както всички наши деца. Но ако наистина я искаш, ще трябва да се бориш. Трябва да минеш през всичко това.“
Следващите седмици бяха изпълнени с откази и разочарования.
Дилън подаваше молби за работа във всеки магазин, който успяваше да намери, обяснявайки, че преди е бил управител. Но повечето мениджъри и хора от човешки ресурси едва го поглеждаха, после се засмиваха или поклащаха глава.
Отчаян, той започна да мете улиците пред магазините нощем, надявайки се, че някой ще забележи усилията му. Не го интересуваше каква ще е работата – важното беше да има такава.
Една вечер собственикът на винарска изба излезе навън и застана да го наблюдава.
„Ти си тук всяка нощ“, каза мъжът. „Защо?“
Дилън остави метлата.
„Преди управлявах магазин“, обясни той. „Загубих всичко, когато приятелката ми ме напусна. Сега се опитвам да измъкна дъщеря си от приюта.“
Старецът го изучава дълго.
„Влез вътре“, каза накрая. „Скоро ще затварям, но са ми останали няколко сандвича. Да хапнем и да поговорим.“
В следващите месеци Дилън работеше като чистач, миеше подове и разтоварваше кашони. Постепенно собственикът, мистър Диего, започна да му се доверява и да му възлага повече отговорности.
Един ден, докато подреждаше складовото помещение, Дилън забеляза колко неефективна е системата им на работа. С притеснение сподели идеите си с мистър Диего. За негова изненада старецът го изслуша и реши да ги приложи.
„Имаш добра глава на раменете“, каза му той. „Да видим докъде можеш да стигнеш.“
На следващия ден Дилън намери на пода портфейл. Дебел, натъпкан с пари. Той веднага го занесе на мистър Диего, любопитен колко ли е сумата.
„Аз го оставих там“, усмихна се старецът. „И ти мина теста, Дилън. Какво ще кажеш да поемеш управлението на това място?“
Шест месеца по-късно Дилън стоеше в скромен двустаен апартамент, който беше наел с трудно спестените си пари. Не беше луксозен, но беше чист, топъл и готов да посрещне Лайла.
Той беше отделил малък ъгъл и го беше превърнал в детски кът за нея, обещавайки си, че скоро ще ги премести в по-голямо жилище.
Когато се върна в центъра за грижи, Шейла го посрещна с широка усмивка.
„Направи всичко, което поискахме, Дилън“, каза тя. „Социалният работник по случая на Лайла одобри прехвърлянето на настойничеството.“
Миг по-късно в стаята влезе Лайла, стискайки плюшено зайче. Тя се спря на прага, малкото ѝ личице беше предпазливо.
„Здрасти, тате“, каза тихо. „Какво ще правим днес на гости?“
„Мило, днес си тръгваме у дома“, отвърна той и хвана малката ѝ ръчичка.
Две години по-късно Дилън стоеше зад щанда в собствения си магазин. След като се оттегли, мистър Диего му беше продал бизнеса на изплащане, доверявайки му да го поддържа.
Лайла, която вече беше на пет, седеше на пода зад щанда и оцветяваше рисунки с дъги и слънца. Дилън я погледна и сърцето му се сви от благодарност.
Животът не беше идеален, но беше техен.
И за първи път от много години насам Дилън отново се чувстваше цял.
