Когато отворих очи, първото, което усетих, беше необичайната, почти нереална тишина.
Тясна ивица слънчева светлина се прокрадваше между пердетата и падаше точно върху ръба на леглото. Няколко мига останах неподвижна, опитвайки се да си спомня къде се намирам.
И тогава всичко изплува в съзнанието ми.
Барът. Чашата вино. Андрей.
Обърнах глава към другата страна на леглото и видях само празната възглавница.
Него го нямаше.
— Андрей? — извиках тихо.
Не последва никакъв отговор.
Влязох в банята, но и там беше пусто. Единствено от чешмата бавно падаха капки, сякаш отброяваха всяка секунда.
Почувствах леко раздразнение.
„Сигурно е излязъл за нещо спешно“, помислих си.
Но още в следващия миг погледът ми се спря на стола до прозореца.
Чантата ми беше отворена.
Сърцето ми болезнено се сви.
Приближих се забързано и започнах трескаво да проверявам вещите си.
Портфейлът си беше на мястото.
Документите също бяха вътре.
Но банковата ми карта липсваше.
Замръзнах на място.
Не… това не може да бъде.
Пръстите ми започнаха да треперят.
Изсипах цялото съдържание на чантата, без да пропусна дори най-дребното.
Картата я нямаше.
Студ премина през цялото ми тяло.
— Господи…
Грабнах телефона си.
На екрана вече ме чакаха няколко известия от банката.
Едно.
Второ.
Трето.
Десето.
С всяко следващо съобщение страхът ме обзема все по-силно.
От банковата ми сметка изчезваха пари.
И то огромни суми.
Това бяха всичките ми спестявания, които трупах повече от десет години.
Сумата вече се доближаваше до един милион рубли.
Обзе ме истински ужас.
Без да губя и секунда, набрах телефона на банката.
— Трябва незабавно да блокираме банковата ви карта — каза спокойно операторката.
— Блокирайте я! Веднага! Моля ви!
След като картата беше блокирана, се отпуснах безсилно върху леглото и не можех дори да помръдна.
Сълзите сами се стичаха по лицето ми.
Нима Андрей се беше оказал най-обикновен измамник?
Нима всички негови усмивки, погледи и мили думи са били само добре изиграна роля?
В съзнанието ми започнаха да изплуват подробностите от вчерашната вечер.
Той задаваше прекалено много въпроси.
И ги задаваше твърде внимателно.
За живота ми.
За децата ми.
За парите ми.
За това дали живея сама.
Тогава всичко ми изглеждаше като приятелски разговор.
Сега всяка подробност придобиваше съвсем различен смисъл.
Изведнъж телефонът ми звънна.
На дисплея се появи непознат номер.
Отговорих с треперещ глас:
— Ало?
Няколко секунди отсреща цареше пълна тишина.
След това мъжки глас спокойно каза:
— Валентина Петровна?
— Да…
— Не напускайте хотела. Скоро ще бъдем при вас.
— Кои сте вие?
Но връзката вече беше прекъсната.
Стоях, вперила поглед в телефона, а сърцето ми биеше все по-силно.
След около двайсет минути на вратата на стаята ми се почука.
И точно тогава осъзнах, че историята с Андрей е много по-страшна, отколкото си представях.
Глава 2. Хората зад вратата и истината, която започна да се разпада
Почукването се повтори — този път по-силно и по-настойчиво.
Не успях веднага да се изправя. Краката ми сякаш бяха натежали, а в главата ми още отекваха думите от телефонното обаждане: „Не напускайте хотела.“
— Кой е? — попитах, опитвайки се гласът ми да звучи уверено.
— Полиция. Моля, отворете.
Сърцето ми болезнено се сви. Полиция? Значи вече не ставаше дума само за изчезналата карта. Всичко беше много по-сериозно.
Отворих вратата.
В стаята влязоха двама души — полицай в униформа и жена с цивилни дрехи. В ръцете си тя държеше папка и внимателно огледа помещението, сякаш запаметяваше всяка подробност.
— Вие ли сте Валентина Петровна? — попита тя.
— Да… аз съм.
— Снощи бяхте ли с мъж, който се представи като Андрей?
Мълчаливо кимнах и усетих как студът отново пропълзява в мен.
Жената размени кратък поглед с полицая.
— Ще трябва да ви зададем няколко въпроса. Той каза ли ви, че работи като фотограф?
— Да… представи се за фотограф… Запознахме се снощи в бара.
Мъжът записа нещо набързо в бележника си.
— Знаете ли истинската му фамилия?
Замръзнах объркано.
— Не… каза само, че се казва Андрей.
В стаята настъпи тежко мълчание.
Жената въздъхна тихо.
— Не сте първата жена, която е попаднала в капана му по този начин.
Думите ѝ ме удариха много по-болезнено, отколкото очаквах.
— Какво искате да кажете? — прошепнах едва чуто.
Тя отвори папката и ми показа няколко снимки. На всички беше Андрей. Но до него стояха различни жени. Различни градове. Различни хотели.
— Той е сериен измамник — каза спокойно тя. — Набелязва жени в по-зряла възраст, печели доверието им за кратко време, сдобива се с достъп до банковите им данни и след това изчезва без следа.
Главата ми се завъртя.
Седнах бавно на ръба на леглото.
— Не… това не може да е истина… Той беше толкова… внимателен…
