Когато синът ми наскоро се премести в собствен апартамент, домът изведнъж потъна в непривична тишина. Стаите, които доскоро бяха изпълнени с живот, изглеждаха празни. На четиридесет и девет години човек още е далеч от края на живота, затова реших да дам шанс на нещо ново и си направих профил в приложение за запознанства.
С Виктор се харесахме почти веднага. Той беше на петдесет и две години. Пишеше грамотно, без нелепи грешки, без вулгарни намеци и евтини флиртове, което само по себе си беше приятно изключение.
Още на третия ден от кореспонденцията ни той ми изпрати нещо като личен манифест. Съобщението беше дълго, категорично и толкова директно, че не оставяше никакво място за различни тълкувания.
„Нека си кажем всичко още от самото начало — светеше текстът на екрана. — Зад гърба си имам дълъг брак и много тежък развод. Децата ми са пораснали и отдавна живеят своя живот. Сега искам най-после да живея за себе си. В една връзка ми е нужна свобода. Не желая от мен да се изисква постоянно внимание, да ми се източва енергията или да ми се създават излишни драми. Търся зряла и разумна жена.
Ще бъда напълно откровен: нямам намерение да плащам за женски капризи. Парфюми, рокли, козметични процедури, салони за красота и всичко подобно не са моя отговорност. Искам спокойни отношения между равни партньори.“
Прочетох написаното два пъти. Честно казано, подобни изявления отдавна не ме плашат. Дори напротив — харесват ми. Имам добра работа и сама мога да си позволя всичко, което желая. Никога не съм търсила спонсор и не съм имала навика да надничам в чужди портфейли.
Ясни правила и откритост? Прекрасно. Самата аз съм уморена от игрички, скрити манипулации и вечните опити хората да се представят за нещо, което не са.
„Разбирам те, Виктор — отговорих му. — И аз ценя простотата и честността. Не понасям користта. Нека се видим и поговорим спокойно.“
Уговорихме срещата за събота следобед.
След като толкова много държеше на равнопоставеността и липсата на излишни очаквания, реших да му дам точно това — в най-чистия му вид. Не смятах да превръщам една обикновена дневна среща в модно ревю или подготовка за червен килим. Без часове пред огледалото и сложни ритуали за разкрасяване.
Извадих любимите си сини дънки, облякох обикновена тениска и върху нея нахвърлих сива карирана риза. Обух удобни маратонки. Косата си просто вързах на практична опашка.
Пристигнах в кафенето точно навреме. Виктор вече ме чакаше на масата. И той беше облечен съвсем небрежно — избелели дънки и тъмен пуловер, който видимо беше загубил формата си около лактите. Поздравихме се, той кимна кратко и ми подаде менюто.
След малко при нас дойде млада сервитьорка с тефтерче. Виктор си поръча двойно еспресо и голямо парче месен пай. Аз избрах лека зеленчукова салата, десерт с горски плодове и чаша капучино.
Заприказвахме се и много скоро осъзнах, че насреща ми стои наистина интересен човек. Обикновено първите срещи протичат или в неловко мълчание, или като разпит за бивши партньори. Този път беше различно. Разговорът вървеше леко и естествено.
Първо коментирахме цените в менюто, после плавно преминахме към театралните премиери. Оказа се, че Виктор отлично познава съвременната драматургия.
— Гледа ли последната постановка в Драматичния театър? — попита той, докато внимателно режеше от пая си. — Режисьорът определено прекали със сценографията. Идеята беше силна, но изпълнението не успя да я подкрепи. С класиката не бива да се експериментира толкова свободно.
— Да, гледах я — отвърнах аз, като оставих празната чиния от салатата настрани. — Декорите наистина бяха спорни. Но главният актьор буквално спаси спектакъла. Израженията му бяха невероятни. Караше залата да се смее почти без усилие.
— Точно така! И аз мислех същото! — оживи се той. — А сцената с писмото? Беше изиграна блестящо.
Спорехме за книги, обсъждахме научни открития, прескачахме от тема на тема. Виктор беше учтив, не ме прекъсваше и слушаше с внимание.
Чувствах се необичайно спокойна в неговата компания. Дори се улових, че вече си представям къде бихме могли да отидем следващия път.
След известно време сервитьорката донесе сметката в малка дървена кутийка и я остави на ръба на масата. Виктор дори не посегна към нея. Отпи спокойно вода и ме погледна очаквателно.
— Ще си платя салатата и десерта сама — казах аз, докато вадех банковата си карта.
Моята част от сметката беше съвсем скромна. Виктор одобрително кимна, извади пари за своето кафе и пай от стария си кожен портфейл и ги постави в кутийката. Нямаше и най-малък жест на галантност или желание да почерпи жената срещу себе си.
Но това изобщо не ме засегна. Нали всичко беше ясно още от самото начало. Той беше заявил съвсем открито, че няма намерение да плаща за никого. Честно и без изненади.
Излязохме от кафенето, сбогувахме се топло пред входа на метрото и всеки пое към дома си. Бях в прекрасно настроение. Това беше от онези редки запознанства, след които наистина ти се иска продължение.
Прибрах се вкъщи, събух маратонките, окачих ризата и тениската в гардероба. Точно тогава телефонът в джоба на дънките ми завибрира.
Извадих го с усмивка, убедена, че ще прочета нещо от рода на: „Благодаря за приятната вечер. Беше чудесна събеседничка. Нека се видим отново.“
Вместо това на екрана ме чакаше дълго съобщение от Виктор.
Започнах да чета и с всяко следващо изречение недоумението ми ставаше все по-голямо.
„Вера, ще бъда пределно откровен. Срещата ни ме разочарова. Очаквах да видя красива и поддържана жена, а ти дори не направи опит да оставиш впечатление. Дойде с обикновена тениска и маратонки. Дори не усещах аромат на парфюм. Жената трябва да бъде празник за очите на мъжа. А ти изглеждаше така, сякаш просто си излязла да изхвърлиш боклука. С подобно отношение към външния си вид трудно ще впечатлиш когото и да било. Извинявай за прямотата, но очевидно не сме един за друг.“
Доброто ми настроение се изпари мигновено. На негово място останаха раздразнение, обида и горчиво възмущение.
Значи човекът съвсем ясно заявява, че няма да даде и стотинка за парфюми, маникюр, прически или козметични процедури. Но в същото време е възмутен, че жената не е инвестирала собствените си средства и време, за да радва лично неговия поглед. Невероятно нахалство.
Седнах на дивана и започнах да му пиша.
„Виктор, благодаря и на теб за откровеността — написах аз. — Нека погледнем фактите. На срещата ти не дойде с елегантен костюм, а със стар пуловер и износени дънки. Аз бях облечена по същия начин. Искаше честност? Получи я. Дойдох такава, каквато съм в ежедневието си — с удобни дрехи и без никакви финансови очаквания към теб. Ти просто се облече и дойде. Аз направих абсолютно същото. Нали сме равноправни партньори, както сам твърдеше.“
Направих кратка пауза, но гневът ми още не беше отминал. Пръстите ми отново затракаха по екрана.
„Ако търсиш жена като от корица на списание — безупречно поддържана, с луксозна рокля, високи токчета, професионален грим и скъп парфюм — това е съвсем различно изискване. Подобен външен вид струва много време, усилия и пари. Никоя жена не получава всичко това като безплатен подарък от природата. И ако искаш до себе си именно такава впечатляваща дама, тогава и ти трябва да се държиш подобаващо — да поднасяш цветя, да идваш с хубава кола, да поемаш сметката. Не можеш да искаш луксозна витрина, докато отказваш да инвестираш дори минимално в нея. Опитваш се да ползваш скъп автомобил, а да плащаш като за билет за трамвай. Така не стават нещата.“
Натиснах бутона „Изпрати“.
Съобщенията веднага бяха прочетени. Той ги видя почти мигновено.
Но над чата така и не се появи надписът „пише…“.
Изчаках десетина минути. Отговор нямаше.
Виктор предпочете мълчанието. Очевидно не успя да намери нито един разумен аргумент срещу съвсем елементарната логика.
След този ден повече никога не ми писа.
Оставих телефона настрани и поех дълбоко въздух. Бях ли разочарована? Да, донякъде. Но не защото бях загубила точно този мъж. По-скоро ме порази фактът, че един зрял, образован човек на петдесет и две години може да бъде толкова лицемерен и дребнав.
Някои мъже много обичат да повтарят, че съвременните жени са станали прекалено материални. Настояват за пълно равноправие, разделени сметки и абсолютна независимост. Искат жената сама да се издържа и да няма нужда от тях за нищо.
Но същевременно искрено вярват, че тази независима жена е длъжна да харчи собствената си заплата за козметика, процедури, дрехи и грижа за външността само за да доставя безплатно визуално удоволствие на тях. А когато не получат това, се обиждат смъртно.
А вие как постъпвате с подобни „икономични ценители“ на женската красота? Поставяте ли ги на място или просто ги блокирате без излишни обяснения и без да губите време в безсмислени спорове?
