Още от самото начало усетих, че нещо не е наред. И то много преди той да започне да говори за своите прочути „три пъти на нощ“.
В началото всичко изглеждаше напълно прилично. Дори прекалено подредено и безупречно.
Аз съм на четиридесет и девет, той – на петдесет. Запознахме се чрез общи познати – съвсем обикновена история, без внезапни искри и романтични сцени като от филм. В онзи ден носех палто и стария си любим шал, който отдавна трябваше да изхвърля, но така и не успявам да се разделя с него. Той беше с добре подбрано яке и носеше аромат на скъп дървесен парфюм – ненатрапчив, елегантен и премерен. Почти веднага започна да говори за себе си.
— Знаеш ли, преди бях съвсем различен човек — каза той, леко навеждайки се към мен.
Още тогава си помислих: „Ето, започва се.“
Но на глас само се усмихнах.
Първите ни срещи преминаваха спокойно. Кафе, разходки, разговори. Той не бързаше, не настояваше, не нарушаваше личното ми пространство. Всичко сякаш вървеше в правилната посока. Имаше обаче един детайл, който не можех да пренебрегна.
Непрекъснато се връщаше към миналото си.
— Навремето можех изобщо да не спя цяла нощ — разказваше той, бавно разбърквайки захарта в чашата си. — После отивах на работа, а след това намирах сили и за среща с жена. Имах толкова енергия, че не знаех какво да я правя.
Слушах го, кимах учтиво и все повече осъзнавах, че тези думи не са насочени толкова към мен, колкото към самия него.
— Разбира се, сега вече е различно — добавяше след малка пауза. — Но пък е по-дълбоко. Сега чувствам нещата истински.
Това негово постоянно „но пък“ започна да звучи по-често, отколкото ми се искаше.
Никога не съм търсила съвършен мъж. Наистина. Не са ми били нужни героични подвизи или впечатляващи рекорди. Исках нещо далеч по-просто — истински човек до себе си, без безкрайни истории от рода на „едно време аз…“.
Въпреки това той успяваше да събуди любопитството ми. Затова реших да не правя прибързани заключения.
В петък той сам ми се обади.
— Ела у дома — предложи. — Ще приготвя вечеря. Нека прекараме една вечер като зрели хора.
Засмях се тихо.
„Като зрели хора“ — а това какво точно означава?
Но все пак приех поканата.
Домът му беше уютен. Истински уютен, не само защото беше топло. Мека жълта светлина, плътни завеси, старо дървено масивно бюро и атмосфера, която създаваше усещане за спокойствие. От кухнята се носеше аромат на разтопено сирене и печени домати — беше направил лазаня.
— Постарах се — призна той с леко смущение.
И точно в този момент ми допадна повече, отколкото през всичките си разкази за собственото минало.
Седнахме на масата. Вино, вкусна храна, приятен разговор. Всичко вървеше чудесно… до момента, в който той отново не се върна към любимата си тема.
— Ще ти кажа нещо съвсем честно — започна той, отпускайки се назад на стола. — Преди можех да впечатля всяка жена.
Едва се сдържах да не се разсмея.
— В добрия смисъл на думата — побърза да уточни.
— Искрено се надявам да е така — отвърнах аз.
Той се усмихна, но усмивката му изглеждаше леко напрегната.
— Просто вече не съм на същите години. Но умея да компенсирам. Разбираш ли? Не с количество, а с качество.
И точно тогава усетих вътрешно напрежение.
Не заради думите.
А заради начина, по който ги изрече.
Сякаш предварително се оправдаваше. Сякаш между нас вече съществуваше невидим изпит, който той трябваше да издържи на всяка цена.
След вечерята пусна музика. Нещо старо, леко дрезгаво, звучащо от грамофонна плоча. Стояхме до прозореца, а той ме прегърна през раменете.
— Харесвам те — каза тихо.
Този момент беше истински.
Дори за миг си помислих, че може би съм сгрешила в преценката си.
Но усещането не продължи дълго.
Защото след това всичко отново започна да прилича на изпитание.
Всяко движение беше внимателно премерено. Всяко докосване носеше безмълвен въпрос: „Добре ли е? Достатъчно ли е?“
И проблемът не беше в това, че всичко се случи спокойно.
Просто липсваше онази искра, за която толкова често говореше.
Нищо не беше лошо.
Но и нищо не оправдаваше всички гръмки намеци и обещания.
Твърде много думи. Твърде обикновен резултат.
В един момент осъзнах нещо странно — не усещах него самия. Усещах единствено усилието му.
Особено чувство. Човекът е до теб, а в същото време сякаш наблюдава себе си отстрани.
След известно време той стана, облече халат и отиде в кухнята.
Лежах и гледах тавана, докато слушах тихото дрънчене на чашите.
Върна се с бутилка вино.
— Е, какво ще кажеш? — попита той, настанявайки се до мен. — Не остана ли разочарована?
И точно този въпрос окончателно ме изтощи.
Не защото нещо беше минало зле.
А защото той все още продължаваше да полага своя вътрешен изпит.
— Всичко е наред — отговорих спокойно.
Той кимна.
Но ясно се виждаше, че сам не вярва на това.
— Преди, разбира се… — започна отново.
— Игор — прекъснах го тихо.
Той замълча.
— Нека този път пропуснем „преди“, става ли?
Погледна ме объркано, почти безпомощно.
— Какво имаш предвид?
— Съвсем буквално. Сегашният момент също съществува.
Не каза нищо.
Само кимна.
И точно тогава окончателно разбрах, че двамата говорим на различни езици.
Той легна до мен, обърна се на другата страна и заспа след около десет минути.
Точно десет.
Дори не ме прегърна.
Лежах и слушах равномерното му дишане. И не мислех толкова за неуспешната вечер.
Мислех си колко лесно човек може да заседне в спомените си до такава степен, че настоящето да се превърне само във фон.
На сутринта изглеждаше отпочинал и доволен.
Направи кафе и ме целуна по слепоочието.
— Отдавна не съм спал толкова добре — каза той.
Усмихнах се.
— Ще повторим ли? — намигна ми.
И точно в този момент осъзнах пределно ясно, че не искам.
Не защото беше лош човек.
А защото до него се чувствах като зрител.
Не като жена до мъж, а като публика в театрална зала.
— Ще видим — отговорих уклончиво.
Той кимна така, сякаш беше разбрал всичко.
Макар че вероятно не беше разбрал нищо.
След това ми писа още няколко пъти.
Много внимателно и тактично.
Аз също му отговарях любезно.
Но повече никога не се видяхме.
А знаеш ли кое е най-странното?
И до днес не мога да посоча една-единствена конкретна причина.
На пръв поглед всичко беше наред.
Но липсваше животът.
Сякаш до мен не стоеше истински човек, а безкрайна версия на самия него, изградена от собствените му спомени и разкази.
Може би точно там се криеше цялата истина.
Не ми е нужен герой от миналото.
Не ми трябва легенда от нечии спомени.
Имам нужда от жив човек, който присъства тук и сега.
А той все още се опитваше да докаже, че някога е бил легенда.
