Прокарах пръст по шева на подгъва. Платът беше идеален, но отвътре, под дантелата, бодеше малка забравена игла. Точно като бъдещата ми свекърва, Елеонора Аркадиевна: отвън — полиран дъб, отвътре — прах и червеи. Тя влезе в гримьорната без да почука, носейки букет лилии. Миризмата беше толкова тежка, че носът ми веднага засърбя.
— Марина, още ли си с тази рокля? — огледа ме с поглед, с който обикновено се гледа стока на евтин пазар. — Стас каза, че гостите вече са тук. И за Бога, махни този ключ от масата. Сватбата е празник, не работилница.
— Това е талисман, Елеонора Аркадиевна, — не помръднах тежкия месингов предмет. Бях го намерила в стар секретер, който реставрирах три месеца. Беше топъл и истински. — Стас знае, че ми носи късмет.
— Ще ти трябва, — усмихна се тя. — Особено с вкуса ти към „боклуци“.
Нищо, помислих си. След час ще мълчиш на втория ред.
Стас влезе след нея. Изглеждаше сякаш насила са го натъпкали в костюма. Не гледаше майка си — гледаше мен. В очите му имаше пукнатина, която не се запълва с нищо. Елеонора Аркадиевна цяла година правеше всичко, за да не стигнем до този ден.
— Готова ли си?
— Да, — казах.
Излязохме в залата. Тюмeн беше огряна от слънце, ресторантът блестеше прекалено красиво. Прекалено. Аз знаех — ако дървото блести твърде много, значи гние отвътре.
Свекървата седеше начело. Очите ѝ следяха входа. Тя чакаше.
Когато започна първият танц, вратата се отвори.
Влезе жена в червено. Такива рокли не са за ходене — те са за война.
— А ето я главната гостенка! — извика свекървата.
Музиката спря.
— Това е Инга. Жената, за която Стас мислеше три години!
Инга се усмихна. Красиво, но празно.
— Честито, Стас.
Погледнах свекървата. Тя сияеше.
— Инга е класа. Тя е по-добра! А ти… ти си временна кръпка.
Тишина.
Инга пристъпи към Стас.
— Мамо, какво правиш? — каза той тихо.
— Спасих те!
Аз заговорих:
— Това не е шоу. Имате три секунди да я изведете.
Тя се засмя.
— Ти си никоя тук.
Инга тръгна към моето място.
— Стас? — погледнах го.
Той се промени.
— Инга. Изчезвай. Сега.
— Но…
— Или ще извикам охрана.
Инга пребледня и си тръгна.
— Стас! — изкрещя майка му.
— Ти лъжеше. Плати ѝ да си тръгне и да се върне днес.
Тишина.
— Имаш един час, — каза той. — След това си тръгваш. Завинаги.
Часът минаваше.
Тя се държеше сякаш нищо не е станало. Говореше, критикуваше, усмихваше се.
Оставаха пет минути.
Стас стана.
— Мамо, времето ти изтече.
— Шегуваш се…
— Не.
Той я хвана за ръката и я изправи.
— Пусни ме!
— Ти се опозори.
Изведе я навън.
Върна се сам.
— Продължаваме ли празника?
Залата избухна в аплодисменти.
Седнах до него.
— Какво ти каза тя? — прошепнах.
— Пита дали ще я изключа от наследството.
— И?
— Казах, че тя сама го направи.
Погледнах празния стол.
Някои неща не се поправят. Те се заменят.
Притиснах се до него.
— Утре ще отидем в работилницата?
— Да.
Вратата остана затворена.
