През януари Луиса Мартинес Гарсия навлезе в периода на менопаузата. В началото всичко протичаше без особени усложнения. Нито горещи вълни, нито нощно изпотяване, нито сърцебиене или мигрени. Просто менструацията спря.
„Здравей, старост, ето ме и мен“, помисли си тя с лека ирония.
Луиса не отиде на лекар: беше прочела достатъчно, а приятелките ѝ вече бяха споделили своя опит.
„Имаш късмет“, казваха ѝ те. „Странно е колко леко го понасяш!“
Сякаш са я урочасали. Скоро започнаха да се появяват странни симптоми: резки промени в настроението, световъртеж, умора, която я притискаше като олово. Трудно се навеждаше, за да играе с внучката си Лусия, изгуби апетит и се появи нова, постоянна болка в гърба. Сутрин лицето ѝ беше подпухнало, а до обяд краката ѝ ставаха тежки като камък. Първи вдигнаха тревога нейните снахи.
„Бледа си, мамо. Отиди на лекар — това не е нормално!“
Луиса мълчеше. Дълбоко в себе си тя вече подозираше, че нещо не е наред. След това се появи пареща болка в гърдите, непоносима при допир, и дърпащо усещане в долната част на корема, което ѝ отне съня. Нощ след нощ тя тихо плачеше до съпруга си Андрес — неуморим хъркач — гледайки в тавана и прехвърляйки спомени в ума си.
Тя не искаше да умира. Беше само на петдесет и две и още не беше се пенсионирала. С Андрес търсеха малка къща в планината, където да живеят след пенсионирането. Децата ѝ се справяха добре, снахите боядисваха побелялата ѝ коса и ѝ помагаха да избира по-свободни дрехи. Лусия, нейното съкровище, щеше да тръгне на начално училище през есента — фигурно пързаляне, цветни рисунки… тя вече плетеше шалове благодарение на своята баба.
Пролетта и лятото преминаха много трудно. До септември я мъчеше пронизваща болка в хълбока и гърба. Накрая тя си записа час при лекар.
Почти цялото семейство я придружи до клиниката. Андрес и по-големият им син чакаха в колата, а снахите останаха в чакалнята. След обичайните въпроси гинеколожката пребледня по време на прегледа.
„Онкология, спешно!“ извика тя в телефона.
„Последен стадий. Не мога да намеря матката!“
По пътя към болницата Луиса крещеше в прегръдките на една от снахите си. Андрес плачеше открито. А когато болката ѝ даваше кратка почивка, тя гледаше през прозореца златните есенни тополи на Мадрид и мълчаливо се сбогуваше.
Кой ще води Лусия на училище?
Кой ще опита първите ѝ бисквитки?
В спешното отделение цареше пълен хаос. Сред носилки и забързани лекари внезапно се появи акушерка, сияеща от радост.
„Момче е! Три килограма и половина!“
Семейството се прегърна през сълзи, а Андрес, смаян, промърмори:
„Но ние празнувахме само именния ми ден… само една допълнителна чаша вино…“
Акушерката му намигна:
„Дядо, изглежда ще ти трябват памперси и шампанско. Какъв романтичен сън!“
В родилната зала доктор Кармен Родригес — главният лекар — между напъните погледна Луиса и попита:
„Значи и вие обвинявате виното?“
„Виновна е любовта“, прошепна Луиса изтощено.
„Току-що навърших петдесет и две…“
„Е, почти си се задържала на четиридесет и девет“, пошегува се докторът.
„Напъвай се, воине! Този „тумор“ иска да излезе!“
Когато показаха бебето, снахите възкликнаха:
„Много прилича на дядото!“
Андрес, червен като домат, промърмори:
„Е, явно тренировките във фитнеса дават резултат.“
Междувременно в чакалнята малката Лусия рисуваше родословното дърво на семейството — вече с няколко допълнителни клона.
