Баба просто искаше тихичка вечеря за своя 85-и рожден ден — нещо скромно и спокойно.
Но нашето семейство имаше други планове — и това, което започна като уж добра инициатива, много бързо се превърна в унизителен капан не само за нея, но и за мен.
Те решиха, че могат да използват рождения ѝ ден като прикритие, да натрупат огромна сметка и да я оставят на мен.
Само че изобщо не знаеха с кого си имат работа.
Моята баба е онази жена, която винаги ухае на домашни сладки, помни всички рождени дни и прави всеки дом уютен.
Затова, когато каза, че иска просто малка вечеря, аз предложих да организирам всичко.
Но леля Линда настоя за размах.
„Тя заслужава нещо грандиозно“, написа тя в семейния чат.
Изведнъж всички започнаха да натискат да отидем в най-скъпия ресторант в града.
Това щеше да е приемливо — докато не чух как братовчедка ми Кейти прошепва на брат си Марк.
„Джейд работи в банка, живее сама, без деца. Тя ще плати. Просто се дръж нормално.“
Марк се изсмя: „Тя ни е геройчето. Всичко ще покрие. Ние ще се направим на бедни.“
Стоях като гръмната, докато парчетата от плана им се подреждаха: да направят разточителна вечеря уж за баба, а после да изчезнат в мига, в който донесат сметката.
Тогава не казах нищо.
Исках баба да си изкара хубаво.
Но още тогава започнах да обмислям как всъщност ще протече вечерта.
Когато минах да взема баба, тя ми се усмихна нежно, стискайки чантата си като съкровище.
Останалите превърнаха вечерта в цирк.
Кейти се снимаше с всяко питие за Instagram.
Марк поръчваше скъп уиски и се правеше на голям познавач.
Леля Линда настойчиво избираше най-скъпите ястия от менюто.
През това време баба просто седеше, сияеща от щастие, разчувствана от вниманието, без да знае, че всичко това почти не е заради нея.
Аз си поръчах скромно ястие.
Баба също.
А останалите натовариха сметката с предястия, бутилки вино и премиум пържоли, сякаш плащат не с пари, а с банкноти от „Монополи“.
После донесоха сметката — и баба, сякаш по сценарий, стана до тоалетната.
И точно тогава заваляха оправданията.
Леля Линда възкликна: „Леле, каква сума. Още изплащаме таймшера.“
Кейти поклати глава: „Похарчих спестяванията си за билети за концерт. Това е грижа за себе си!“
Марк простена заради сметките при ветеринаря за кучето си.
Чичо Джо добави: „Ти нали си банкер. Все ще се оправиш! Ние сме с теб — морално.“
И, разбира се: „Нали е заради баба“, — с онзи тон на вина, маскирана като загриженост.
Общата сума — над 800 долара.
Тяхната част? Не по-малко от 650.
Аз останах спокойна.
„Секундичка, ще оправя нещо“, казах и излязох.
Те не знаеха, че управителят на ресторанта е мой стар приятел от университета — Ерик.
Докато те градяха плана си за бягство, аз му дадох всичките им имена, телефони и адреси.
Той се съгласи да вземе пари само от мен и от баба, а останалото да събере сам от тях, при нужда — с лихви.
След петнайсет минути се върнах и видях баба сама, притеснена, стиснала чантата си.
„Казаха, че отиват за колата, но ги няма отдавна“, прошепна тя. „Трябва ли да доплатим? Взела съм малко пари, за всеки случай.“
Сърцето ми се късаше.
Тя заслужаваше друго.
Усмихнах ѝ се и казах: „Всичко е уредено, бабо. Хайде да си изядем десерта.“
Ерик лично ѝ донесе парче шоколадова торта със свещичка, а персоналът на ресторанта ѝ изпя „Честит рожден ден“.
Тя отново се усмихна — все още не напълно разбираща какво е станало, но искрено трогната от вниманието.
Когато я карах към дома, ме попита: „Как мислиш, забравиха ли ни?“
Аз леко поклатих глава.
„Просто имаха други приоритети. Но аз съм щастлива, че бях с теб тази вечер.“
На следващата сутрин започна хаосът.
Леля Линда звънеше бесна, защото от ресторанта вече се бяха свързали с нея.
„Звъняха ми три пъти! Това е твоя вина!“
Кейти остави объркано гласово съобщение как съм „развалила атмосферата“.
Марк ме обвини в предателство.
Чичо Джо настоя аз да „оправя всичко“.
Те дори не подозираха, че Ерик има всичко — записите от камерите, на които ясно се вижда как се измъкват през кухнята, и данните им за официална фактура.
Баба после ми се обади отново да благодари.
„Беше чудесна вечер“, каза тихо, макар в гласа ѝ още да се усещаше болка.
„Не се тревожи, бабо“, казах аз, усмихвайки се наум. „Повече няма да им позволим да направят такова нещо.“
А догодина?
Рожденият ѝ ден ще мине точно така, както тя иска — тихо, смислено, само двете.
Телефонът — изключен.
Сметката — платена.
Манипулаторите — невключени в списъка с гости.
