Пристигайки в болницата, за да видя жена си и нашите близнаци, намерих само една бележка… и бебетата сами.
Сърцето ми преливаше от радост, докато шофирах към болницата, колата беше пълна с балони. Нямах търпение да дойде моментът, в който ще мога да взема у дома Сюзи и нашите новородени дъщери близначки, Кели и Джесика. Стаята вече беше подготвена, вечерята сервирана, всичко беше устроено за тяхното завръщане. Но този ден рязко промени посоката си. Когато пристигнах, Сюзи я нямаше никъде.
Вместо нея намерих Кели и Джесика, спящи дълбоко в своите креватчета, и зловеща бележка, оставена за мен:
„Сбогом. Грижи се за тях. Попитай майка си ЗАЩО ми причини това.“
Шокът ме парализира. Прочитах бележката отново и отново, отказвайки да повярвам на очите си. Но Сюзи изглеждаше толкова щастлива, нали? В стаята влезе медицинска сестра с документите за изписването, но обичайно спокойното ѝ изражение трепна, когато в паника я попитах къде е Сюзи. „Тя си тръгна тази сутрин“ — отговори тя с нотка тревога. — „Каза, че ти знаеш.“
Аз нищо не знаех. Объркан и разтърсен се прибрах у дома, близначките бяха в безопасност на задната седалка, а в ръката ми все още беше смачканата бележка на Сюзи. Вкъщи ме чакаше майка ми, Манди, с обичайната си усмивка и поднос в ръце.
— „О, дай ми да видя тези ангелчета!“ — радостно възкликна тя.
Аз се сдържах, стискайки по-силно кошницата за кола.
— „Не сега, мамо“ — казах рязко, показвайки ѝ бележката. — „Какво направи със Сюзи?“
Усмивката ѝ изчезна, лицето ѝ побледня.
— „Ами аз… не разбирам“ — промълви тя.
— „Ти винаги я осъждаше! Винаги намираше недостатъци и се намесваше във всичко. Какво толкова ужасно ѝ каза или направи, че тя да избяга?“ — изстрелях аз.
По бузите ѝ потекоха сълзи и тя тихо прошепна: „Аз само исках да помогна…“ Чувствах се предаден. Същата нощ, в тишината, нарушавана само от дишането на спящите близначки, преглеждах вещите на Сюзи и намерих писмо от майка ми:
„Сюзи, ти никога няма да бъдеш достойна за сина ми. Ти го хвана в капан с тази бременност, но мен няма да измамиш. Махни се сега, заради тяхното добро.“
Прочетеното ми се стори нереално. Веднага поисках обяснение от майка ми. Тя твърдеше, че се опитвала да ме защити, но това беше непоносимо.
— „Трябва да си тръгнеш. Веднага!“ — казах рязко, без да ѝ дам шанс да се оправдае.
Тя си тръгна, но разривът беше твърде дълбок. Следващите седмици минаха като в мъгла от безсънни нощи и отчаяни опити да намеря Сюзи. В крайна сметка нейната приятелка Сара ми откри горчивата истина:
— „Сюзи беше на ръба… не ти я пречупи, а напрежението. Майка ти я убеди, че на близначките ще им е по-добре без нея.“
Беше мъчително да го чуя. Сюзи е страдала мълчаливо, страхувайки се, че аз няма да застана на нейна страна. А после, след няколко месеца, получих анонимно съобщение — снимка на Сюзи с близначките в болницата и думите:
„Иска ми се да бях майката, която те заслужават. Моля те, прости ми.“
— „Сюзи? Върни се, моля те. Нуждаем се от теб“ — казах аз по телефона, но отсреща вече бяха затворили. Желанието ми да я намеря стана още по-силно. Времето се влачеше безкрайно, докато в деня на първия рожден ден на близначките на вратата не се почука. На прага стоеше Сюзи — в сълзи, но с искрица надежда в очите и с малък подарък в ръка.
— „Прости ми“ — ридаеше тя, когато я прегърнах. — „Позволих на жестоките думи на майка ти да надделеят.“
— „Всичко това е зад гърба ни. Ти си тук и това е най-важното“ — отговорих аз, повеждайки я към нашите дъщери.
С времето Сюзи ми разказа за следродилната си депресия и за разрушителното влияние, което са имали думите на майка ми. Терапията ѝ помогна да възвърне силите си, макар че душевните белези останаха.
— „Никога не съм искала да си тръгвам… Просто не знаех как да остана“ — призна ми тя една вечер с треперещ глас.
— „Ще преминем през това заедно“ — обещах аз.
И така и стана. Изцелението изискваше време, любов и търпение, но ние възстановихме нашето семейство, радвайки се на светлината, която Кели и Джесика внасяха в живота ни. Заедно заживяхме отново и построихме всичко отначало.
