Лари Хатчинс, 90-годишен мъж, който създаде най-голямата верига магазини за хранителни стоки в Тексас, живееше живот, за който мнозина можеха само да мечтаят. Той натрупа огромно състояние и спечели уважение, но успехът му се превърна в самота. Лари никога не се е женил, нямал е деца, а от млади години е бил сирак и нямал семейство. С възрастта започнал да го тормози въпросът: на кого да остави наследството си?
Не искал да остави състоянието си за благотворителност, като смятал, че богатството му трябва да отиде при някой, който знае цената на труда. Лари също не се доверяваше на случайни познати и така наречените приятели, разбирайки, че бизнес отношенията често са пълни с измама. В търсене на решение той се обърна към своя адвокат Уилям Картър. Той обеща да обмисли въпроса и да го обсъди до края на седмицата.
Но Лари не можеше да чака. Същата нощ, седейки в кабинета си, той изписа бележника си, зачерквайки имена едно след друго, докато страницата не остана празна. И изведнъж го осени: може би отговорът не е в кръга му от познати, а сред тези, които работят за него.
На следващата сутрин Лари облече най-старите дрехи, които намери, залепи небрежна брада, взе изпотъпкана бастун и отиде в главния магазин на веригата си, за да разбере как ще се отнасят към него като към човек, който няма нищо.
От момента, в който влезе, Лари почувства студено отношение към себе си. Касиерката Лидия го погледна с презрение.
„Махай се, дядо“, каза тя грубо. „Тук няма място за просяци.“
— Просто искам да ям — прошепна Лари с треперещ глас.
— Мястото ти е на улицата, а не в магазина! — отсече тя.
Разочарован, Лари се отправи към търговските редици с надеждата да намери поне капка състрадание. Но вместо това се сблъска с презрение. Жена с набръчкано носле извика:
— Кой пусна този мръсен старец?
Друг купувач добави:
— Дайте му пари, за да си тръгне!
Персоналът също не остана по-назад. Продавачката Лариса се приближи до него и му нареди да си тръгне, извинявайки се пред купувачите.
— Вие плашите всички — прошепна тя.
Когато Лари почти се отчая, от дъното на магазина се чу глас:
„Всички да се успокоят и да оставят този човек на мира!“
Лари се обърна и видя младия администратор Леонид. Леонид беше известен с трудовата си етика и скромност. Самият той беше напуснал университета поради финансови затруднения, но никога не се оплакваше. Приближавайки се до Лари, Леонид строго се обърна към Лидия:
— Лидия, това е недопустимо. Ако господин Хатчинс разбере как се отнасяте с нуждаещите се, ще се разгневи.
Леонид отведе Лари на тихо място, сам напълни кошница с продукти, плати ги и му я предаде.
— Ето, моля — каза той с усмивка. — Извинявай за всичко, което се случи тук.
— Защо помагаш на човек като мен, когато всички останали са се обърнали с гръб? — попита Лари, трогнат до дълбочината на душата си.
Отговорът на Леонид беше прост и трогателен:
— Когато започнах да работя тук, нямах нищо. Г-н Хатчинс ми даде шанс и дори плати апартамента, за да мога да се установя. Неговата доброта промени живота ми и аз искам да върна тази доброта на другите.
В този момент Лари разбра, че е намерил своя наследник. Благодари на Леонид и напусна магазина с леко сърце.
Седем години по-късно Лари почина. Скоро след това Леонид получи неочаквано обаждане от Уилям Картър. Адвокатът му съобщи, че Лари му е оставил цялото си състояние и е приложил писмо, в което обяснява своя избор. В писмото Лари описваше своето прераждане и изпитанието, което беше подготвил в магазина. Той се възхищаваше от състраданието и честността на Леонид – качества, които смяташе за необходими за управлението на империята си.
Дълбоко трогнат, Леонид прие наследството с благодарност. Той се зае с управлението на бизнеса с чувство за дълг и цел. Леонид въведе програми за подкрепа на служителите и насочи ресурсите на компанията към помощ за нуждаещите се.
Наследството на Лари, основано на трудолюбие и доброта, продължи да живее чрез Леонид, доказвайки, че истинската стойност на богатството е да го използваш за благото на другите.