Всеки ден съпругът тайно слагаше приспивателно в храната на жена си. Когато тя усети, че около нея се случва нещо необяснимо, се престори, че спи, а истината, която откри, я остави без думи…
Тамара отвори очи с тежест в главата и пулсираща болка в слепоочията. Напоследък всяка сутрин започваше все по-мъчително. Но най-силно я тревожеше друго — от време на време заспиваше внезапно направо на дивана в хола и после не можеше да си спомни нито как е заспала, нито какво е правила само минути преди това.
Анатолий вече стоеше пред огледалото, облечен в елегантен тъмен костюм, и внимателно оправяше вратовръзката си, преди да тръгне за работа. Щом видя, че съпругата му е будна, тихо каза:
— Снощи не поисках да те будя. Спеше толкова дълбоко, че не ми даде сърце да те безпокоя. Помислих си, че ако се събудиш, пак може да не мигнеш цяла нощ.
— Вече не безсънието ме плаши, а тези странни моменти, когато просто се изключвам — отвърна Тамара с тъжна усмивка. — Нормално ли ти се струва това? Месеци наред едва успявах да заспя, а сега заспивам буквално, където ме свари.
— Организмът просто си наваксва изгубения сън — спокойно отвърна Анатолий. — Има нужда да се възстанови. Опитай се през деня да не се претоварваш, тогава вечер няма да задремваш пред телевизора.
Тамара неволно се усмихна. От какво всъщност можеше да се преумори? Не ходеше на работа, домакинските задължения не ѝ отнемаха много време, а свободните часове бяха повече от достатъчно.
— Само не ми казвай, че всичко е заради възрастта — пошегува се тя. — Нали сме на една и съща възраст, а ти изглеждаш изпълнен с енергия и сили.
Анатолий се вгледа внимателно в лицето на жена си. И двамата бяха на петдесет и осем години — вече не млади, но далеч не се възприемаха като възрастни хора. Самият той беше убеден, че е в отлична физическа форма, затова думите ѝ за възрастта леко го подразниха.
— Никога не бих ти казал подобно нещо — промърмори той с видимо недоволство.
— Защо веднага се засягаш? — усмихна се Тамара, но усмивката ѝ почти веднага угасна. — Говоря напълно сериозно, Толя. Имам чувството, че нещо със здравето ми не е наред.
Съпругът само сви рамене и отново я посъветва да си запише час при лекар. Според него всичко това можеше да е последица от продължителното безсъние и натрупаното изтощение. След като го изпрати, Тамара веднага отвори широко прозореца.
— Защо ли винаги се напръсква с толкова много одеколон? — промълви тя, докато свежият въздух изпълваше стаята.
След като се изкъпа, Тамара се зае с обичайните домакински задачи: пусна съдомиялната машина, извади месото за вечеря да се размрази и поля цветята. Но щом стигна до пералнята, силите ѝ внезапно сякаш я напуснаха. Тя бавно се отпусна на дивана, усещайки как цялото ѝ тяло е необичайно отпаднало. Дали Анатолий все пак беше прав и причината наистина се криеше във възрастта? Само преди половин година тичаше из жилището без умора, а вечер дълго не можеше да заспи, защото беше изпълнена с енергия.
Изведнъж се сепна. В апартамента цареше необичайна тишина. Старата им пералня обикновено бучеше толкова силно, че шумът ѝ се чуваше дори когато телевизорът работеше. Тамара надникна в банята и видя, че пералнята изобщо не беше включена.
— Май наистина скоро ще започна да заспивам права — укори се тя и натисна бутона „Старт“.
В кухнята я очакваше още една дребна, но странна подробност — шкафът под мивката беше останал отворен. Тамара си спомни, че сутринта беше изхвърлила боклука, но беше забравила да сложи нов плик. Когато посегна към ролката с торбичките, се оказа, че някой я е избутал почти до задната стена на шкафа. Докато я вадеше, погледът ѝ попадна върху малко парченце хартия, останало на дъното.
Беше откъснато парче от опаковка на някакво лекарство. Нямаше нито име, нито обозначена дозировка — виждаха се само две латински букви и тънка светлосиня линия по ръба. Тамара напрегна паметта си, опитвайки се да си спомни откъде познава тази опаковка, но така и не успя.
Още същия ден тя си записа час при лекар. Докторът се оказа съвсем млад мъж, който изглеждаше така, сякаш едва наскоро беше завършил медицинския университет. След краткия преглед уверено заяви, че не открива никакви сериозни здравословни проблеми.
— С безсънието можем да се справим, а внезапната ви сънливост най-вероятно е естествена последица от него — каза той спокойно.
Тамара го изгледа недоверчиво. В очите ѝ приличаше повече на неопитен млад лекар, отколкото на специалист с практика, и вече разбираше защо пред кабинета му почти нямаше чакащи пациенти.
— Не възнамерявам да приемам лекарства, преди да ми направят необходимите изследвания и прегледи — отсече тя, ставайки от стола. — По-добре понякога да задремя пред телевизора, отколкото да започна да пия нещо на сляпо.
— Все пак го вземете — отвърна лекарят, като извади няколко малки пакетчета от чекмеджето. — На мен много ми помогна по време на следването. Продава се свободно и не изисква рецепта.
Тамара вече беше готова да откаже, но щом погледът ѝ попадна върху пакетчето, тя застина на място. Нямаше никакво съмнение — двете латински букви и тънката синя линия по края изглеждаха абсолютно същите като върху онова парченце опаковка, което сутринта беше намерила в кухненския шкаф.
— Какво точно е това? И как се приема? — попита тя, опитвайки се да запази спокойствие.
— Силно приспивателно. Най-важното е да не се прекалява с дозата, защото човек може да заспи в най-неподходящия момент. Представлява прах без вкус и мирис, който се разтваря лесно във вода.
След като излезе от поликлиниката, Тамара седна на най-близката пейка. Мислите ѝ се блъскаха една в друга. Как беше възможно опаковка от подобно лекарство да се озове в дома ѝ? Тя никога не беше купувала такъв препарат. Дали Анатолий не ѝ го добавяше тайно, убеден, че така ѝ помага да се справи с безсънието?
Размислите ѝ бяха прекъснати от Зинаида — нейна бивша колежка и съседка, която живееше в блока отсреща.
— Значи все пак стигна до лекар? — попита Зинаида, като седна до нея. — Само не ми казвай, че си попаднала при Игор Викторович. Хората не говорят особено добре за него като специалист.
— Точно при него бях — въздъхна Тамара. — Представяш ли си, още без сериозен преглед веднага ми предложи да вземам силно приспивателно.
Зинаида леко се усмихна, след което спокойно каза:
— Според мен всичко е свързано с възрастта. Между другото, снощи забелязах, че и ти почти цяла нощ не спа.
— Как така си забелязала? — учуди се Тамара. — Нима от вашите прозорци се вижда какво става у нас?
— Не чак толкова подробно — засмя се Зинаида. — Просто видях как лампите у вас непрекъснато се палеха и изгасваха през нощта. Всичко наред ли е?
По гърба на Тамара премина студена тръпка, но тя запази самообладание.
— Да… сигурно има някакъв проблем с електричеството. Или пък Анатолий е ставал да пие вода. Напоследък всяка вечер сядаме заедно на чай, говорим си дълго… Стана ни навик.
След като се раздели със съседката, Тамара започна да подрежда всички странни случки в съзнанието си. Вечерният чай се беше появил съвсем наскоро — точно по времето, когато започнаха загадъчните ѝ внезапни заспивания. Но защо Анатолий тайно ѝ даваше приспивателно? И защо се разхождаше из апартамента посред нощ, палейки лампите, докато тя лежеше в безпомощен сън? Реши да не издава подозренията си и сама да разбере истината.
Същата вечер всичко се повтори по обичайния начин. Анатолий приготви чая, докато Тамара беше в банята. Когато тя се върна, масата вече беше подредена, а той я покани да седне.
— Днес направо изпи чая за секунди — учуди се той след малко.
— След горещата баня ужасно ожаднях — отвърна спокойно Тамара.
Всъщност беше изчакала телефонът на съпруга ѝ да звънне и докато той говореше, незабелязано изля напитката в саксията с цветето.
Тя внимателно наблюдаваше всяко негово движение. За да не събуди подозрение, демонстративно се прозя.
— Май ще полегна за малко на дивана. Иначе пак ще заспя направо тук.
— Разбира се, върви да си починеш — каза Анатолий с привидна загриженост и дори я изпрати до хола.
Тамара се отпусна на дивана, затвори очи и след няколко минути започна да диша равномерно, преструвайки се на дълбоко заспала. Наложи се да чака дълго. Почти час по-късно Анатолий най-после стана от креслото. Приближи се бавно до дивана и известно време мълчаливо се взираше в лицето ѝ, сякаш искаше да се увери, че наистина не усеща нищо.
След като се убеди, че всичко е спокойно, той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейла. През леко притворените си клепачи Тамара видя как от него изважда малко шишенце. Върху етикета ясно личаха същите латински букви, които вече беше виждала върху откъснатото парче опаковка. Анатолий отвори капачката и изсипа върху дланта си няколко капсули — прекалено много, далеч над обичайната доза.
Той тихо прошепна:
— Издържай още малко, Тома. Краят вече наближава. Скоро повече няма да се събудиш.
Наведе се към нея, готов да отвори устата ѝ и да изсипе праха вътре. В този миг Тамара рязко се надигна.
Анатолий замръзна на място. За частица от секундата по лицето му пробяга ужас, но почти веднага изражението му стана студено, твърдо и напълно чуждо.
— Какво правиш? — попита Тамара. Гласът ѝ трепереше, но думите звучаха решително.
— Ти… не си спала? — промълви той и инстинктивно направи крачка назад.
— Попитах те защо ми слагаш приспивателно. И защо всяка нощ обикаляш из апартамента, докато съм в безсъзнание.
Анатолий не каза нищо. Единственият звук в стаята беше монотонното бръмчене на хладилника. След дълго мълчание той тежко въздъхна, сякаш най-накрая се беше решил да признае всичко.
— Искаше истината, нали? — произнесе той с ледено спокоен, почти непознат глас. — Ние вече нямаме нищо, Тамара. Загубих всичко още преди шест месеца. Апартаментът е ипотекиран, кредитите ме задушават. Остана само един изход — застраховката ти. Нещастен случай… или смърт от свръхдоза приспивателно при жена, която отдавна страда от безсъние.
Тамара бавно се отдръпна назад, докато гърбът ѝ не опря в стената.
— Значи… искал си да ме убиеш?
— Не още от самото начало. Първо трябваше да свикнеш. После щях постепенно да увеличавам дозата. А доктор Игор Викторович е мой стар познат. Той щеше да потвърди, че сърцето ти просто е отказало.
Тамара протегна ръка към шкафчето, където беше оставила телефона си. Анатолий рязко се хвърли напред, но тя реагира по-бързо. За миг измъкна изпод възглавницата на дивана лютивия спрей, който още през деня беше скрила там.
— Не смей да се приближаваш! — каза задъхано тя. — Полицията вече е на път.
Той застина на място. Погледът му неспокойно шареше из стаята, но яростта вече беше изчезнала. На нейно място беше останало само чувство на безнадеждност и неизбежен край.
В този момент на входната врата се чу звънец. Малкото прозорче беше оставено открехнато и в притихналата вечер Тамара ясно долови стъпките по стълбището. Без да сваля спрея, тя не откъсваше очи от човека, с когото беше споделила три десетилетия от живота си, без дори за миг да подозира кой всъщност стои пред нея.
Едва сега, под слабата светлина на самотната лампа, осъзна една жестока истина: най-страшните чудовища невинаги се появяват от мрака. Понякога те седят срещу теб на една маса, приготвят ти вечерния чай и с усмивка ти пожелават спокойна нощ.
